Пътуването докато изляза от пустошта ми отне няколко дни. Тогава се качих на автостоп до Фресно, от там поех по шосе 101 към Сан Хосе, а от там — към Пало Алто. Не можех да повярвам, че бях напуснал квартирата си само преди няколко седмици и то като един безнадежден „някой“.
Оставих си багажа и поех с автомобила към Бъркли. Стигнах до познатите улици в три следобед, много преди смяната на Сократ. Паркирах на Пиедмон и продължих пеш през университетския комплекс. Лекциите тъкмо започваха и студентите бяха заети с това да бъдат студенти. Поех по „Телеграф Авеню“, като гледах как продавачите в магазините играят съвършено ролята си на продавачи. Навсякъде, откъдето минавах — магазини за облекла, супермаркети, кина и салони за масаж — всички бяха до съвършенство това, което смятаха, че са.
Минах по „Юнивърсити“, после по „Шатък“ носех се по улиците като щастлив фантом, призрак на Буда. Искаше ми се да пошепна в ухото на всеки човек: „Събуди се! Събуди се! Скоро човекът, който вярваш, че си, ще умре — затова се събуди и бъди щастлив с това знание. Не е нужно да търсиш, постижението не води доникъде. То изобщо няма значение затова просто бъди щастлив сега! Любовта е единствената реалност на света, защото всичко е Едно, разбираш ли. А единствените закони са парадокс, хумор и промяна. Проблем не съществува, никога не е имало и никога няма да има. Освободи се от борбата си, от ума си, изхвърли тревогите си и се отпусни на този свят. Не е нужно да се противопоставяш на живота, просто прави възможно най-доброто, на което си способен. Отвори очи и виж, че ти си много повече от това, което си представяш. Ти си светът, ти си вселената, ти си себе си, а също и всички други! Всичко е удивителна Игра на Бога. Събуди се, върни си чувството за хумор. Не се тревожи, просто бъди щастлив. Вече си свободен!“
Искаше ми се да го кажа на всеки срещнат, но сторех ли го, те щяха да ме сметнат за умопобъркан или дори за опасен. Познавах мъдростта на мълчанието.
Магазините вече затваряха. След час-два щеше да стане време за смяната на Сок в бензиностанцията. Отидох с колата на хълмовете, оставих я там и седнах на една скала с изглед към Залива. Загледах се далеч надолу към Сан Франциско и Голдън Гейт. Усещах всичко — птиците, сгушени в гнездата си из горите в Тибурон, Марин и Саусалито. Чувствах живота на града, влюбените, които се прегръщаха, престъпниците в действие, социалните сътрудници-доброволци, които даваха от себе си каквото могат. И знаех, че всичко това, добрите и лошите, високите и ниските, светите и светските, всички те бяха съвършена част от Играта. Всички играеха ролите си толкова добре! И аз бях всичко това, всяка малка частица от него. Огледах се във всички посоки на света — и обичах всичко.
Затворих очи, за да медитирам, но осъзнах, че сега непрекъснато медитирам, с широко отворени очи.
След полунощ спрях колата на бензиностанцията, камбанката оповести пристигането ми. От топло осветения офис излезе моят приятел — здрав и енергичен, с вид на петдесетгодишен мъж, строен, жилав, с плавни движения. Той дойде откъм страната на шофьора и ухилен попита:
— Догоре ли?
— Щастието е пълен резервоар — отвърнах аз и млъкнах. Къде бях виждал това изречение преди? Какво се опитвах да си спомня?
Докато Сок наливаше бензин, аз измих стъклата, след това паркирах колата зад бензиностанцията и влязох в офиса за последен път. За мен той беше като свещено място — един невероятен храм. Тази вечер стаята изглеждаше някак наелектризирана, определено нещо ставаше, но нямах представа какво.
Сократ бръкна в чекмеджето си, извади една голяма тетрадка, напукана и изсъхнала от старост, и ми я подаде. В нея имаше бележки, изписани със старателен, изящен почерк.
— Това е моят дневник — записки от живота ми, още от младини. Той ще отговори на всичките ти незададени въпроси. Сега е твой, приеми го като подарък. Аз вече съм дал всичко, което мога. Сега е твой ред. Моята работа е приключена, но на теб тепърва ти предстои.
— Какво още ми остава? — засмях се аз.
— Да пишеш и да учиш другите. Да живееш обикновен живот, да се научиш как да оставаш обикновен в един труден свят, към който, в известен смисъл, вече не принадлежиш. Остани обикновен и можеш да бъдеш полезен за другите.
Сократ стана от стола си и внимателно намести чашата си до моята на бюрото. Погледнах ръката му — тя излъчваше сияние, по-ярко отвсякога.
— Чувствам се много особено — каза той с нотка на изненада. — Май трябва да тръгвам.
— Мога ли да направя нещо? — попитах аз, като си помислих, че стомахът му не е наред.
— Не — загледан в пространството, сякаш стаята и аз вече не съществувахме, той бавно отиде до вратата с надпис „Частно“, отвори я и влезе вътре.