Чудех се дали ще му мине. Чувствах, че времето в планината бе изцедило силите му и все пак сега сияеше по-ярко от всякога. Както винаги, Сократ се държеше неразбираемо.
Седях на дивана, вторачен във вратата и го чаках да се върне. Извиках към вратата:
— Ей, Сократ, тази нощ светиш като светулка. Да не си ял електрическа змиорка за вечеря? Ще трябва да те взема за Коледната вечер — чудесно украшение за елха става от теб. Стори ми се, че видях изпод вратата да блясва ярка светлина. Е, една гръмнала крушка можеше да го накара да побърза.
— Сок, цяла нощ ли ще висиш там? А аз си мислех, че воините нямат запек.
Изминаха пет минути, после десет. Седях, стиснал в ръце безценния му дневник. Повиках го, след малко пак го повиках, но ми отвърна само тишина. И внезапно разбрах — невъзможно беше, но знаех, че се е случило.
Скочих и изтичах до вратата, блъснах я толкова силно, че тя се удари във фаянсовата стена с металически звън, който отекна кухо в празната баня. Спомних си за проблясването преди няколко минути. Сократ беше влязъл, излъчвайки сияние, в тази баня и бе изчезнал.
Стоях там дълго време, докато не чух познатата камбанка на бензиностанцията, а след нея — бибипкащ клаксон. Излязох навън и механично напълних резервоара, взех парите и върнах ресто от моя джоб. Като се върнах в офиса, забелязах, че дори не си бях обул обувките. Започнах да се смея, смехът ми стана направо истеричен, след това утихна. Облегнах се назад на дивана, на старото мексиканско одеяло, което сега беше станало на дрипа и се разпадаше, огледах се из стаята, погледнах жълтия килим, излинял от старост, старото орехово бюро и сифона за вода. Видях двете чаши — на Сок и моята — все още една до друга на бюрото, и накрая — празния му стол.
И тогава започнах да му говоря. Където и да беше палавият стар воин, последната дума беше моя.
— Добре, Сок, ето ме тук, отново между миналото и бъдещето, рея се между небето и земята. Какво бих могъл да ти кажа, което да бъде достатъчно? Благодаря ти, учителю мой, мое вдъхновение, приятелю мой. Ще ми липсваш. Сбогом.
Тръгнах си от бензиностанцията за последен път, изпитвайки само учудване. Знаех, че всъщност не съм го загубил. Нужни ми бяха всичките тези години, за да видя очевидното — че Сократ и аз никога не сме били различни. През цялото това време ние сме били едно и също.
Вървях по заобиколените с дървета пътеки на университета, през поточето и отвъд сенчестите гори, към града — продължавах по Пътя, пътя към дома.
Епилог
Смях във вятъра
Преминал бях през вратата, видял бях каквото трябваше да видя, бях осъзнал, високо в една планина, истинската си природа. И все пак, подобно на стареца, който нарамил отново товара и продължил по пътя си, аз знаех, че макар и всичко да се бе променило, нищо не се бе променило.
Все така живеех обикновен човешки живот с обикновени човешки отговорности. Трябваше да се приспособя да живея щастлив, полезен живот в един свят, който се обиждаше, ако човек вече не се интересува от търсене или от проблеми. Един безпричинно щастлив човек, както установих, изнервя хората! Имаше доста случаи, при които започвах да разбирам и дори да завиждам на монасите, заселили се в далечни пещери. Но аз вече бях имал своята пещера. Времето да получавам беше свършило, сега беше време аз да давам.
Преместих се от Пало Алто в Сан Франциско и се хванах да работя като бояджия. Щом се установих в новия си дом, аз се заех с една недовършена работа. Не бях говорил с Джойс от Обърлин насам. Открих номера й в Ню Джърси и й позвъних.
— Дан, каква изненада! Как си?
— Много добре, Джойс. Случиха ми се разни неща напоследък.
Последва пауза.
— Ъ, как е дъщеря ти… и жена ти?
— Линда и Холи са добре. С Линда се разведохме преди известно време.
— Дан — последва още една пауза. — Защо се обаждаш?
Поех си дълбоко дъх.
— Джойс, искам да дойдеш в Калифорния и да живееш с мен. Нямам никакви колебания за теб… за нас. Тук има много място…
— Дан — засмя се Джойс, — доста бързо го даваш, според мен! И кога предлагаш да стане това дребно разместване?
— Сега или колкото можеш по-скоро. Джойс, имам толкова много да ти разказвам — неща, които никога не съм казвал на никого. Толкова дълго ги тая в себе си. Ще ми се обадиш ли, щом решиш?
— Дан, сигурен ли си?
— Да, повярвай ми, и ще чакам всяка вечер да ми се обадиш.
След около две седмици ми се обади в 7:15 вечерта.
— Джойс!
— Обаждам се от летището.
— От летище „Нюарк“? Заминаваш ли? Идваш ли?