Сок извади някакъв стар речник от чекмеджето и го вдигна във въздуха.
— Използвай всички знания, с които разполагаш, но винаги си давай сметка, че те са ограничени. Знанието само по себе си не е достатъчно, то е без сърце. Няма такова знание, колкото и огромно да е то, което да може да подхранва или крепи духа ти, то никога не може да ти донесе истинско щастие или покой. Животът изисква нещо повече от знание, той изисква силни чувства и постоянна енергия. Животът изисква правилно действие, ако искаш знанието да придобие живот.
— Знам го, Сок.
— Това е проблемът ти — ти знаеш, но не действаш. Ти не си воин.
— Сократ, това просто не е вярно. Знам, че понякога съм действал като воин, когато наистина е имало огромно напрежение — трябва да ме видиш в гимнастическия салон!
— В такъв случай можеш понякога наистина да прилагаш ум на истински воин — решителен, гъвкав, ясен и освободен от колебания. Можеш да развиеш тяло на воин — ловко, подвижно, чувствително и изпълнено с енергия. В някои редки моменти дори можеш да усетиш сърцето на воин, обичащо всичко и всички, които се появят около теб. Но тези качества в теб са разпокъсани на части. Липсва ти цялостност. Моята задача е да те събера отново парче по парче, Хъмпти-Дъмпти, да те сглобя.
— Почакай една минутка, Сократ. Макар и да не се съмнявам, че ти имаш някои необикновени дарби и обичаш да се обгръщаш в тайнственост, не виждам как изобщо допускаш, че ти мен можеш да ме събираш в едно. Да разгледаме положението: аз съм студент в колеж, ти обслужваш коли. Аз съм световен шампион, ти се занимаваш с някакви дреболии в гаража, правиш си чай и чакаш някой нещастен глупак да се натъкне на теб, за да му изкараш ангелите. Да не би пък аз да съм този, който може да помогне на теб да се събереш в едно — не бях съвсем сигурен какво говоря, но се чувствах прав.
Сократ само се изсмя и поклати глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си. После дойде до мен, коленичи от едната ми страна и каза:
— Ти ли? Ти на мен да помогнеш да се събера? Може би някой ден ще имаш този шанс. Но засега се налага да проумееш разликата между нас — той ме ръгна в ребрата, после още веднъж, като продължи да говори: — Един воин действа…
— По дяволите, престани! — извиках аз. — Лазиш ми по нервите!
— … а един глупак само реагира.
— Ами ти какво очакваш?
— Аз те ръгвам и ти се раздразваш; аз те обиждам и ти реагираш с гордост и гняв; аз се подхлъзвам на някаква бананова кора и ти… — той направи две крачки встрани, подхлъзна се и тупна на килима. Не можах да се сдържа и се разсмях.
Седна на пода, обърна се с лице към мен и обобщи:
— Твоите чувства и реакции, Дан, са автоматични и предвидими, моите не са. Аз творя живота си спонтанно, твоят живот е обусловен от миналото ти.
— Откъде-накъде предполагаш всички тези неща за мен, за миналото ми?
— Защото те наблюдавам от години.
— Да бе, нали!? — възкликнах аз и зачаках пак някаква шега. Такава обаче не последва.
Ставаше късно, а имах да мисля над много неща. Чувствах се обременен от ново задължение, дълг, който не бях сигурен дали ще мога да изпълня. Сократ влезе, избърса ръце и наля в чашата си минерална вода. Докато отпиваше бавно, аз му казах:
— Трябва да тръгвам, Сок. Късно е, а имам да подготвям важни работи за училище.
Сократ продължи да седи мълчаливо, докато аз станах и си облякох якето. Тогава, тъкмо когато тръгвах към вратата, той бавно и внимателно заговори. Всяка дума сякаш беше лек шамар по бузата ми.
— По-добре вземи да преосмислиш своите „важности“, ако искаш да имаш поне някакъв шанс да станеш воин. В момента интелектът ти е колкото на идиот, духът ти е каша. Тепърва ти предстои да вършиш много важна работа, но в по-различна класна стая, отколкото можеш да си представиш.
Аз бях забил поглед в пода. Вдигнах глава към лицето му, но не можех да го погледна в очите. Извърнах глава.
— За да оцелееш след бъдещите уроци — продължи той, — ще ти трябва много повече енергия, от всеки друг път. Ще трябва да изчистиш тялото си от напрежението, да освободиш ума си от сковаващите знания и да отвориш сърцето си за енергията на истинските емоции.
— Сок, по-добре да ти обясня програмата си. Държа да разбереш, че съм много зает. Бих искал да те посещавам често, но ми остава толкова малко време.
Той ме погледна мрачно.
— Остава ти дори по-малко време, отколкото можеш да си представиш.
— Какво искаш да кажеш? — зяпнах аз.
— Остави това сега — отговори той. — Продължавай.
— Добре, та аз имам определени цели. Искам да бъда шампион по гимнастика. Искам нашият отбор да спечели националните първенства. Искам да завърша с добра диплома, което означава да чета книги и да пиша домашни. Вместо това ти ми предлагаш да прекарвам половината си нощ в една бензиностанция и да слушам — надявам се, няма да приемеш думите ми като обида — един много странен човек, който иска да ме вкара в своя измислен свят. Това е лудост!