Превъзмогне ли страха си, търсещият все отново и отново ще открива, че всичките му страхове са били всъщност породени от едно създадено от самия него плашило.
Чрез такова самосъздадено, парализиращо силите им страшилище мнозина вече са предизвикали, без да искат, собствената си смърт\
Да умреш от страх съвсем не е толкова рядко явление, колкото обикновено се смята.
Страхът не е нещо съществуващо извън нас, той получава живот единствено от човека.
Страхът не е, разбира се, нищо „духовно“, нито пък „душевно“, макар да съществува изразът „душевен страх“ *!
Този „душевен страх“, както и всеки друг — разпознаваем или добре маскиран — страх, е само един вид „спазъм“ на известни свръхфини нерви, предизвикан от реакцията на определени представи върху дейността на мозъка: — тоест смущение, протичащо само във физиката и в чисто физическото мозъчно съзнание. —
Обстоятелството, че представите, чието въздействие предизвиква особения спазъм на страха, могат да принадлежат както на физически-сетивния свят, така и на духовната или душевната област, не бива да става причина стра-ховият феномен да бъде проектиран в душевни или духовни сфери!
Борбата със страха ще бъде успешна само тогава, когато представите, причинили в да-
Този израз („Seelenangst“) съществува като понятие по-скоро в немския език.'
дения случай страха, бъдат ясно разпознати, а внушаващите страх моменти в тези представи — обезсилени чрез трезво анализиране.
Тъй като тези представи са разнородни не само у отделните, податливи на страха хора, но и у даден човек могат да се проявят в най-различен вид, добре ще е търсещият все отново и отново да дава споменатата вече заповед на мозъка си незабавно да се „пробуди“ от обхваналия го страхов спазъм.
А след това вече причиняващата страх представа трябва непременно да се изолира мислено и да се открият пораждащите страх моменти в нея.
Веднъж точно установени, тези моменти могат лесно да бъдат неутрализирани в мисълта и по този начин обезопасени.
Нямам за цел да разяснявам тук неща, които са от компетентността на лекаря, а единствено да посоча на своя ученик как да отстрани най-голямата пречка за своето вътрешно напредване по избрания от него път.
Това е крайно наложително, тъй като и най-сърцатите във външния живот хора изпадат често пъти в най-невероятни състояния на скрити страхове, след като започнат да работят сериозно върху развитието на своя духовен организъм.
И това е лесно разбираемо, като се вземе предвид, че мнозина имат наистина навика да тренират по един или друг начин физическото си тяло, други се стремят да постигнат максималния капацитет на своя мозък, а трети култивират душевното си чувство, — но едва ли не за всички собственият им субстанциалнодухо-вен организъм, инстинктивно отбягван от земното животно, остава изцяло в латентно състояние и поради това представлява една напълно непозната, несвойствена и страшна за мозъчното съзнание област.
А непознатото, неизследваното, е винаги най-неопределената и поради това най-предпочи-тана от въображението арена на всички родени от страха призраци на човешката фантазия.
Докато тези призраци — плод на оставени в мозъка следи от чути в най-ранна възраст детски приказки, от възприети някога догми на унаследената религиозна система и от представи за собствената ни, въображаема или истинска, „вина“ — не бъдат окончателно прогонени, едва ли е възможно да се напредва решително по вътрешния път, извеждащ „в Духа“.
Оттук произтича дългът на търсещия всекидневно да подлага на проверка истинските мотиви на своите мисли, думи и дела, за да започне постепенно да разпознава страха под всичките му маски и да го пропъжда от неговите скривалища.
Това е едно истински стимулиращо обследване на вътрешния живот и то помага много повече от всяко „ровене в съвестта“, търсещо да открие и най-малкия действителен или въображаем „грях“ и заплашващо да се превърне в проклятие, жертва на което най-често стават тъкмо най-съвестните натури...
*
УЧЕНИКЪТ И НЕГОВИТЕ СПЪТНИЦИ
Малко неща биха могли да бъдат по-опасни за истинския ученик в Духа от честолюбието'.
Докато при всяко друго човешко начинание стремежът към повече знание, към повече умение от другите може да допринесе за успеха на ревностния му радетел, то за ученика в Духа и най-малкото желание да изпревари своите устремени към същата цел спътници оказва вече възпиращо действие.
Всяко чувство на завист, ако не бъде незабавно потиснато и веднъж завинаги изкоренено, води до пълното спиране на духовния растеж, — въпреки всички по-нататъшни усилия на ученика...