Едва когато угаси безследно и последното пламъче на завистта в сърцето си, той ще може V истински да се надява да продължи своя път напред.
В тези неща не се прави „изключение“: — не съществува привилегировано положение за от-
делни хора, — колкото и висок ранг да заемат те, колкото и достойни за възхищение да са техните заслуги към цялото земно човечество. —
Става въпрос за неумолимото действие на един „ закон “, присъщ на всеки субстанциален духовен живот, произтичащ от този живот и немислим отделно от него, — закон, управляващ всяко духовнореално събитие, — закон, който не може во веки да бъде престъпен.
В сферата на духовните събития — чак до нейната най-външна периферия — не би могло да стане абсолютно нищо, колкото и незначително да е то, което да не е подчинено на този „закон“, въплъщаващ вътрешно присъщата и интегрираща определеност на субстанциалния вечен Дух.
Подвластно на този „закон“, присъщ на субстанциалния, вечен Дух, е само онова в човека, което е от Духа.
Дали „духовното“ в него се е вече пробудило за неговото съзнание, е наистина важно за даден земен човек, но съвсем не и за Духа, от който то си остава неотменна част, дори да не се възприема от ничие човешко съзнание.
Нека никой не се заблуждава от позволените наистина за поетите, но стоящи тъй далеч от истината елегични бленувания за едно Божество, изживяващо човешкото страдание като свое и очакващо собственото си спасение от човека!
В действителност нещата стоят съвсем иначе...
Нека моят ученик никога не забравя онова, което се опитвам да му кажа относно общата за всички ни вечна основа на Битието, макар тъкмо в този случай неадекватността на всички земночовешки думи да се усеща още по-мъчително, отколкото при всеки друг опит да се даде словесен израз на нещо, — и все пак се налага да се примирим с тази неадекватност'...
Колкото и високо над всяко понятие да стои онова, за което все отново и отново се налага да говоря в книгите си, естественият стремеж на човека да си изгражда представи за всичко не бива да се оставя без каквото и да е насочване или загатване.
Аз говоря с най-дълбоко благоговение за ед-
на висша Триада, наричана от мен: Прабитие, Прасветлина и Праслово, — за нейното Само-проявление, което се опитвам да изразя с човешки думи чрез Троицата: Прасветлина, Прас-лово, Прадуховен Човек, — и соча, че онова, което, изпълнен с трепетно преклонение, определям като „Прадуховен Човек“, е „Баща“ — и същевременно „Майка“: — на проявената тро-ичност на духовния, душевния и схващащия чрез разума си човек...
Старая се да покажа как по този начин истинският „Човек“ достига нагоре и навътре до най-съкровеното Божество, което му се раз-крива в любов като негов, индивидуално съединен с него, „жив“ Бог...
Имам за задача да посоча най-сетне как вследствие на всичко това трябва да стане ясно, че съществото, носещо тук, на земята, името „човек“, съвсем не е вечният Човек, а едно обвързано със земята животно, в което се стремят да изживеят себе си вечни човешки еманации, надхвърлили кулминационната точка на своето индивидуално битие, което за тях е било равносилно на неминуемо падение, — на „греховно“, понеже е станало по собствена вина, „падане“ от сияйната Светлина, — и че единственото изкупление на тази вина, даващо възможност за повторно изкачване, е въплъщението в едно от невинните, физически същества на Космоса: — в едно животно, — като при това имам естествено предвид само един определен животински вид, оказал се годен да стане в даден момент проявление на вечния Човек.
Ние познаваме достатъчно добре този животински вид като носител на собственото ни физическо съществувание!
Но колкото и добре да познаваме от собствен опит своя животински вид: „човека-животно“, с всичките му потребности, наклонности и влечения, ние сме готови все пак да му отречем твърде много от онова, което в действителност му принадлежи, — само защото трудно понасяме факта, че имаме много повече общи неща, отколкото бихме желали, с другите животни, до-като тъкмо Онова, което ние — като животни — не споделяме със своите „събратя“: — невинността , — си остава за нас обект на горещо
въжделение, след като са отминали вече годините на ранното ни детство, прекарани в чисто животинска невинност. —
На нас не само твърде много ни се иска да отделим своя обусловен от мозъка земен разум от сферата на животинското, както преуспелият новобогаташ полага всевъзможни усилия да скъса с предишното си обкръжение, — но сме и твърде склонни да отречем на животинските си събратя онова, което обикновено наричаме своя „душа“ и което само благодарение на съзнателно развиване се е издигнало у нас над по-при-мигивното равнище, на каквото се намира у другите животни. —