Търсещият не може „от един път“ да се научи да живее и умението да се живее не връхлита върху него като някакво „внезапно просветление“.
За него е нужна упорита работа!
Това е един „учебен процес", — макар в него да не взима участие мозъкът, — и като всеки такъв процес си има своите различни степени, или — ако искаме да запазим алегорията за вътрешния път — своите различни станции! —
За да дадат някаква мисловна представа за тази последователност, доколкото търсещият отначало само мисли и си представя, но все още не живее (тук не говоря за пасивното изживяване на тялото, окачествявано като „живот“!),
„Майсторите“ на изкуството да се живее са говорили през всички времена за последователно наредени „стъпала“ или за редуващи се „станции“, но под това те никога не са разбирали строго определени етапи от някакъв учебен план, в духа на някаква учебна „методика“.
Би могло вместо образа на пътя или на стъпалата от една стълба да се избере например образът на израстващото дърво, който може би ще помогне по-ясно да се види как с течение на годините, в процеса на усвояване на изкуството да се живее, дадено състояние на растеж се нарежда след предхождащото го, — как едното преминава в другото. —
Възможно е, разбира се, да подразделя по най-различни признаци растежа на дървото, както и постепенното усвояване на изкуството да се живее, — и всяко такова деление би могло да улесни разбирането на постепенната последователност при растежа на дървото или на постепенния напредък в изкуството да се живее, — но то на свой ред може винаги да бъде заменено с друго подобно деление.
Процесът на напредване няма да претърпи
абсолютно никакво изменение, все едно дали го делим на седем, на шестдесет и осем или пък на две хиляди станции, стъпала или степени! —
Ето защо не може да се каже: „този или онзи е на еди-кое си по ред стъпало“, а само: — „той е още едва в началото, той е доста напреднал, или е вече отишъл далеч напред“ —
(Тук естествено се изключват „степените“ при масоните и други подобни ордени, където постигнатата „степен“ може да се сравни с произвеждането във военен „чин“.)
Всичко друго е безсмислица!
„Безсмислица“, защото е лишено от реален смисъл!
Но това, както изглежда, не е станало още достатъчно ясно и убедително за някои мои ученици, затова се постарах да го обясня по най-нед-вусмислен начин.
Тук аз не развивам теории, при които В следва от А, и С — от В, а говоря от лично преживян опит!
От много години вече аз не мисля живота си,
а го живея, — оттогава живея и мислите си!
По моя път не са ми били давани никакви „привилегии“, — налагаше се, напротив, да усвоя „умението да се живее“ много по-интензивно и по-трудно, отколкото е трябвало да стори това който и да е от моите ученици!
Нищо, наистина нищо, не ми е било „подарено“!
А и това „учене“ не познава край, защото, веднъж „усвоено“, умението изисква постоянно упражняване.
Смъртта на земното тяло засяга това „упражняване“ на „усвоеното“ само дотолкова, докол-кото след нея физическото тяло престава да се изживява , — живо остава обаче усвоеното чрез тялото мислене, което човек съумява да съп-реживее във вечния живот само при условие че го е „усвоил“ още тук, в земното тяло, и чрез това именно тяло...
Който не се е научил да го „живее“ в тялото си, той и след смъртта на тялото ще го мисли само като насън, както и самия себе си ще мисли още дълго време — докато не се научи да изживява духовното — като насън, макар това мислене да не се регистрира вече в мозъка.
А и неслучайно говоря за нашия субстанциа-лно-духовен организъм!
За мен „организъм“ е нещо, което расте от само себе си и има собствен живот.
В този смисъл за мен земното тяло не е организъм, а просто комбинация от органи.
Напълно съзнавам, че може да се мисли и с други понятия, които използвах и аз, докато още мислех живота си, — но откакто се научих да изживявам мислите си, не мога вече да си служа с този терминологичен апарат...
Ала всеки мой ученик е свободен да „преведе“ според своя собствен начин на изразяване всичко, което му казвам с избраните от мен самия думи.
Това, което искам да кажа, е, че думата не бива да се „замразява“, — трябва да й се даде възможност да се движи и да се изменя1. —
Тук ще трябва да обясня на учениците си и защо ми се налага да свидетелствувам в книги-
те си — твърде често, за съжаление, — за самия себе си: защо съм принуден все отново и отново да се самоназовавам, макар да ми е безкрайно тежко самото споменаване на името ми в земния живот.