Колкото и да не ми се иска, две причини ме карат да постъпвам така.
Първо, за голямо свое неудоволствие аз съм духовно задължен да се „легитимирам“, така да се каже, пред читателите на моите думи, все едно дали ми харесва, или не това и без да държа сметка за чувствата, породени в мен от начина, по който другите хора приемат моите свидетелства.
Накратко казано, върху мене тегне духовното задължение да разкрия пред читателите на моите книги как се е стигнало до написването на онова, което съм написал.
И второ, самият аз естествено представлявам най-близката и най-позната за мен сфера на изживяване, която същевременно е най-добре и най-пълно контролирана от мен.
Тъй като съм напълно лишен, чак до най-по-
тайните кътчета на сърцето си, от всяка сянка на желание за лично самоизтъкване, колкото и „невинно“ да изглежда то, и съм свикнал да гледам на себе си по-трезво и по-обективно, откол-кото на всеки друг, бих могъл най-добре да обясня неща, които самият аз съм преживял и които трябва да бъдат разбрани от другите.
Никой, който поне отчасти ме познава, не би допуснал нелепата мисъл, че говоря за себе си с цел да изтъкна по някакъв начин собствената си личност, която всъщност е поставена изцяло в услуга на стоящата пред мен задача.
Ако имах склонността да изпитвам суетна наслада от собствения си отразен образ, бих съумял да я задоволя по някой по-приятен за мене начин, понеже съвсем не съм аскет и съм много далеч от странната склонност на аскета да изпитва радост от онова, което му причинява болка...
Както с пълно съзнание мога да твърдя, че не заради себе си пиша, така съм принуден и да кажа, че неуморните ми старания имат за цел не
само „вечното спасение“ на моите ученици, но и отприщването на техните сили, необходими за всяка съзидателна работа във външния свят.
Но ученикът ще трябва да разграничи съвсем отчетливо това, което аз съм в състояние да сторя духовно заради него, от онази всекидневна работа върху себе си, която единствен той може да свърши...
Животът в Духа съвсем не е враждебен на всекидневието, ето защо и стремящият се да развие своята способност за духовно изживяване трябва да се научи преди всичко да изпълнява дълга си към своето всекидневие.
Той не бива да се поддава на внушенията на екзалтираните фантазьори от всички времена, че Духът на Вечността можел да се постигне само ако търсещият обърнел гръб на всяка земна изява на Действителността.
Точно обратното е вярно!
Наистина търсещият не бива по никой начин да се обвързва така плътно със земята, че да не може вече да се „извиси“ над нея, но трябва винаги да помни, че и земното е потопено във Вечността.
Във външния земен свят се възприема наистина само многократно преобразуваният, краен резултат на изхождащите от вечната Действителност сили — като отразено проявление на взаимодействието между тези сили, — но оттук съвсем не следва, че с това на земния човек е дадена само илюзорна сянка!
Овладял веднъж своите духовни сетива, той може да проследи всяко земно явление чак до онзи обрат в начина на възприятие, след който пораждащите всяка форма сили на Прабити-ето започват да се изживяват в своята субстан-циално-духовня същност.
Така най-външното е в непрекъсната връзка с най-вътрешното, макар „външното“ по своята форма на проявление, да е от друга страна толкова близо до вечно вцепененото'. — до абсолютното „нищо“, — че не може по никой начин да се съедини с онова абсолютно свободно „вътрешно“, намиращо се във вечно, неуловимо движение.
А понеже земният човек е една залутала се в най-външното вътрешна същност, единствена-
та надежда за него да осъзнае себе си като суб-станциално-действително вътрешно начало е да тръгне оттам, където в момента се намира, — тоест от най-външното: — от „външния свят“ на своето собствено земно тяло и на заобикалящите това тяло неща. —
Този външен свят, доколкото става въпрос за физическото тяло на човека, се осъзнава от него чрез усещания и всяко изменение на състоянието се възприема също като усещане.
А онова, което отвън заобикаля нашето земно тяло, се възприема само дотолкова от телесните усещания, доколкото въздействува върху същото това тяло, все едно дали въздействията са едва доловими, или пък изключително интензивни, — все едно колко приятни или мъчителни са те за нас.
Ала всички тия сетивни въздействия се възприемат като усещания само на дадения момент, за да бъдат веднага изместени от нови усещания, макар тази поредица от моментни усещания да се възприема често като едно постоянно траещо чувство, също както множест-
вото кинокадри от филмовата лента създават у нас впечатление за постоянен образ, ако в тях не се забелязва движение на хора и предмети.