От тези вътрешни терзания успях да се отърва едва след една нова среща със същия синов-
но обичан и дълбоко уважаван от мен духовен наставник — този път далеч от моите родни места, — когато, по време на едногодишния си престой в Гърция, посветен на интензивна духовна и творческа работа, бях запознат и с други мъже, чиито духовен брат трябваше занапред да стана.
Тогава именно изпратих от Атина и първия малък ръкопис, озаглавен „Светлината от Хи-мават“, — подписан първоначално само с трите начални букви на даденото ми от Учителя и Братята духовно име, — за да бъде публикуван пробно в ограничен тираж.
Това стана през 1913 година.
Краткият напътствен текст бе приет далеч по-добре, отколкото можех преди това да се надявам.
Днес тази част отново е включена в „Книга за Царственото изкуство“, откьдето навремето я бях взел.
След това почти не минаваше година, без да се появи някоя от моите наистина не твърде обе-
мисти в повечето случаи книги, — понякога дори и по няколко наведнъж, — и немалко читатели недоумяваха дали да се възхитят от тази висока продуктивност, или просто да обявят автора за един от многобройните „графомани“.
Те не можеха естествено да знаят, че твърде голяма част от ръкописите на появилите се така бързо една след друга книги бяха лежали заключени с години в моето писалище в почти готов за издаване вид, а някои бяха написани още в Гърция, дълго преди излизането им от печат.
Тук спада: почти всичко от „Книга за живия Бог“ и „Книга за ЧовексК, — почти всичко от „Повече Светлина“ и „Книга за Царственото изкуство“, както и немалка част от „Книга за разговорите“, — без да се броят много други неща, които наистина бяха вече написани, но се налагаше да ги преработя, тъй като в първоначалния си вид те можеха да бъдат публикувани едва след смъртта ми.
След като осъзнах задължението си да заговоря още по време на външния си земен живот за всичко онова, за което става дума в моите книги, не беше възможно тази задача да бъде изпълнена в първоначално избраната форма на духовно наследство.
Споменавам тук всички тези обстоятелства, понеже нерядко се натъквам на едно прекалено „литературно“ отношение към моята дейност на духовен наставник, което твърде много се отклонява от фактическото положение на нещата.
Никога не съм страдал от някаква литературна амбиция!
Да заставя нещата, за които пиша, да приемат словесна форма — въпреки упоритата им съпротива срещу всеки опит да се говори за тях, — е било за мен по всяко време едно изключително тежко и отговорно задължение, което бих отхвърлил с най-голяма радост, стига само да можех.
Не пиша за да си доставям удоволствие от писането!
Нито един ред досега не съм написал „лесно“, което впрочем би било абсолютно невъзможно, тъй като направо непосилното бреме на вечната и неотменима отговорност ми вме-
нява в дълг непрекъснато да следя не само всяко изречение, но и всяка дума, всяка сричка дори, да бъдат адекватни носители на повереното им съдържание, — не като литература, а във връзка със заложената в думите способност да станат израз на субстанциално Духовното\
Навсякъде, където се налага, формулираните от мен изречения, думи и срички са — образно казано: — „ натоварени “ със субстанциален Дух.
Не мога нито да опиша, нито да обясня необходимия за тази цел „магически“ — в най-високия смисъл на думата — процес, мога само да посоча, че в случая съвсем не става въпрос за някаква мистерия, а просто за използването на субстанциалнодуховните трептения, съдържащи се латентно в почти всички езикови елементи и освобождавани при изговарянето им на глас или просто „наум“.
Мнозина са ги почувствували и осъзнали, без да подозират как получената от тях помощ е била „акумулирана“ в моите думи...
От приведените обяснения за тези доста необичайни неща — обяснения, които си наложих да напиша едва след като ми се удаде да преодолея естествения страх, че може да бъда неправилно разбран, — следва вече достатъчно ясно: — как не би трябвало да се използуват книгите ми!
Те не бива да се „четат“ като нещо повече или по-малко интересно, фантастично, странно или приемано на доверие по начина, по който днес обикновено се чете: — тоест не дори по изречения, а по цели пасажи наведнъж, като читателят остава все някъде другаде, само не и при смисъла на мимоходом отминатата дума. —