Спокойното упование и дейната вяра в собствените сили приближават търсещия много по-бързо до високата му цел от всяко пренапряга-не на волята, на каквото нетърпеливият е тъй склонен да се поддаде!
*
НЕОБХОДИМО
РАЗГРАНИЧАВАНЕ
Какво очаквам да се разбира под „Дух", би трябвало да проличи достатъчно ясно от всички мои книги.
Но тъй като във всекидневната реч, а и в научната терминология, тази дума се използва като обозначение за функциите на човешкия мозък и за резултатите от тези функции, все отново и отново виждам как един или друг мой ученик тълкува по привичка погрешно думата „Дух", когато я срещне в книгите ми.
И това съвсем не е за учудване — та нали във всекидневието се говори за „духовен“ труд, „духовна“ преумора, „одухотворен“ стил, „духовити“ забележки, „духовна“ ведрина, както и за „духовно“ помрачение1, при което този така разбиран „дух“ ту бива въздиган на най-висок пиедестал, ту му се обявява, в името на душата, война.
Но означаваното в случая с думата „дух“ е всъщност мозъчна дейност, — изява на вродените и усъвършенсттвуани чрез постоянно упражняване функции на мозъка, — свидетелство за особено пъргава дейност на мозъка или за неговата работоспособност и издръжливост, как-то и онова, което се нарича „духовно“ заболяване, представлява заболяване на мозъка, независимо дали е породено от установими физически фактори или пък от въздействия от окултно естество.
Признак за собствената отдалеченост от Духа на земния човек, „паднал“ от съзнателното Битие на тубстасциалния Дух, е обстоятелството, че той усеща проявите на мозъка си като нещо „духовно“ и говори за „буден дух“, когато всъщност има предвид само будния си мозък.
Единствено там, където понятието „дух“ обозначава едно безтелесно и невидимо при нормални условия същество — едно „явление“ от отвъдното, проблясва все още последният, почти погълнат вече от мрака лъч от едно първично изживяване на субстанциалния „Дух“, макар че в образните представи, създадени от земния човек, за да придаде понятен облик на невидимото, често пъти има нещо направо фантастично и гротескно-зловещо, издаващо твърде лош вкус.
В кръговете на европеизираните религии се говори наистина твърде много за Духа, — но ако вникнем в истинския подгекст на тези думи, веднага ще си дадем сметка, че и тук, когато става дума за Духа на Вечността, за Духа Божи, за „Светия““ Дух, под „Дух“ се разбира само един по-изтънчен вид мозъчна дейност.
Бог е наистина Дух и „тия, които му се покланят, трябва да се покланят с Дух“ и следователно „с Истина“2, но този Дух, който е Бог, се разбира в споменатите кръгове само като едно раздуто до гигантски размери съзнание от мозъчен тип, аналогично на човешката мисловна дейност, а молитвата в Духа се схваща просто като молитва в мислите.
За субстанциалния вечен Дух, за това, че Бог може да оживее в нас — за нас — само като про-
сиял лъч от този Дух, никой в тези среди дори не подозира.
Нищо чудно, че се надигат толкова гласове за борба против господството на преливащия в толкова подозрителни багри „дух“ на мозъците !
Нищо чудно, че се полагат толкова усилия да се защитят правата на душата срещу този „дух“!
Подтик към такава борба дава сигурното чувство, че не е възможно земният „дух“ на мозъците да е най-висшето достъпно за нас вътрешно богатство.
С „ясночувстващи“ вътрешни сетива човек си проправя опипом път към душата, в чиито изяви долавя сила, стояща безкрайно по-високо от мозъчното самосъзнание.
Би се наложило да бъдат отхвърлени думите на Павел, че „Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии“3, ако в случая се имаше предвид такъв „дух“, който е само резултат от дейността на мозъчните клетки. —
Че тук става всъщност дума за субстанциал-ния вечен Дух, който сам създава мозъка и по никой начин не е зависим от него, отдавна се е превърнало за съжаление в тайна...
Земният човек се е посветил на все по-дифе-ренцирани мисловни задачи, неизменно в плен на заблудата, че неговото обусловено от мозъка мислене е „дух“ от Духа на Вечността, — и в малцина само се е запазило смътното предусещане, че сигурно е възможно и такова познание, което би било непостижимо чрез мозъчна дейност, — познание от действителното изживяване на Духа, — а не от логически умозаключения, изводи и съпоставки.
Но как да се стигне до това предугаждано познание, едва ли някой е бил в състояние да каже, макар и да не са липсвали свидетелства, че то е възможно.