Но не за такива хора пиша аз — те могат спокойно да минат и без моите свидетелства.
Който иска да бъде мой ученик, тъй като държи да намери по съответствуващия на своята индивидуалност начин пътя „в Духа“, ще стори добре да не смесва произволно различните възможности за изминаване на пътя, а да си избере този, който най-много му подхожда, и да остави след това спокойно настрана другите посочени от мене начини.
Моето свидетелство за субстанциалния Дух няма за цел да формулира едно сурово учение, което биха могли да последват само най-твърдите и издръжливите.
От Духа, който е Любов, аз соча пътя на Любовта и на всевечно неизчерпаемото Милосърдие: — пътя на самораздаващото се Състрадание.
Аз соча не само пътя, но и характерните му белези, доколкото търсещият трябва да знае за тях.
Всеки може да си отбележи най-лесно разбираемите за него пътни знаци и да не се подвежда по-нататък от знаците, които ще послужат по-добре на други търсещи.
Означеното в моите книги с думата „Дух“ не
може да бъде сравнявано с известните на земното познание неща.
То е най-дълбоко присъщата форма на изява на Пра-Битието, от което води началото си всяко съществувание, — от което всяко съществувание получава „Живот“, за да се изяви в характерната за себе си форма.
Когато казвам, че то е като свободно, невъобразимо високо напрегнато електричество, проникващо във всяко тяло, поставено в неговото силово поле, и проявяващо се в него съобразно свойствата на това тяло, — това не е всъщност сравнение, а само една метафора, помагаща да се избегнат някои заблуждения.
Ние носим в себе си способността да изживяваме това Пра-Съществуващо начало, но без съзнателното ни съдействие никаква „Благодат“ не би могла да развие тази способност така, че тя да ни разкрие достъпния за нея свят на истинския субстанциален Дух.
Този свят на правечния Дух, обхващащ от своя страна безброй отделни светове в себе си,
не е нещо неизменимо и застинало, не е безреден хаос, а вечно движение: — един Космос от най-чисти, постоянно видоизменящи се и все пак идентични със самите себе си по своето битие форми.
Който е решен да се научи да изживява в Духа света на Духа, трябва преди всичко да отстрани в себе си пречките, възникнали от представата, че недоловимият от земното око Дух не бил сетивно познаваем, а представлявал нещо като летлива, неразчленена в себе си, гонена от ветровете мъгла без очертани форми.
Той трябва съвсем ясно да си даде сметка, че първопричината за неговия собствен живот е Духът, — че организмът на духовното „тяло“ може да започне да функционира и в земно въплъщение и че тогава на мястото на физическите сетива се развиват чисто духовни „сетивни органи“.
Но търсещият трябва да не забравя също така, че в Духа може да се изживява само по духовно-сетивен начин на възприятие, точно както заобикалящият ни и толкова добре познат ни тук, на земята, физически свят може да се изживява
само благодарение на физически-сетивния начин на възприятие.
И както изживяването във физическия свят е зависимо от физическите сетива, така и в Духа може да се изживява само онова, което съответ-ствува на достигнатата степен на развитие на духовните сетива в даден човек.
Както в нашия земен свят физическите сетива притежават най-разнообразни възможности за развитие, определящи различното изживяване на този свят от всеки отделен човек в зависимост от преобладаващата роля на едно или друго сетиво, така и духовното преживяване зависи от различния капацитет за развитие на духовните сетива във всеки отделен човешки дух.
Като допълнение на поредицата от приведените аналогии искам да обърна внимание на моя ученик и върху едно много съществено сходство, за което всичко гореказано е наистина предпоставка, но което съвсем не е на последно по значение място, когато трябва да се даде оценка на дадено духовно преживяване.
Имам предвид това, че и духовния, и физи-ческисетивния свят можем да преживеем както със студена обективност, така и с цялата възможна топлота на душевното съпричастие.
И при земносетивното, и при духовносетив-ното преживяване става все въпрос само за преживяването на различни аспекти на една и съща Прасила, която по тази причина нарекох в една от книгите си4 „единствено Реалното“.
В това „единствено Реално“ може сега и во веки да вникне само неговото собствено „съзнание“, така че то би било като несъществуващо и за най-възвишените, недостъпни за земната представа стъпала на вечния духовен Човек, ако самото му съществувание не пораждаше индуктивното проявление на душевните сили, които се стремят да се изявят у нас както във фи-зическисетивния, така и в духовносетивния живот, доколкото ние самите не спъваме тяхната изява.