При тези търсещи ненужното самоизмъчва-не се състои в едно непрекъснато издевателство над мозъка, който се нуждае тъкмо от спокойствие, от съзнателна и търпелива готовност за изчакване, за да може наистина да бъде извървян пътят, извеждащ „в Духа“. —
Нетърпението и необузданият копнеж не само отбиват от извеждащия към целта път, но и крият същата опасност от измама, на каквато е изложен аскетът.
Някога са били наистина изречени думите за „царството небесно“, което може да се постигне само от употребилите „насилие“5, — но какво се разбира в случая под „насилие“, може да бъде правилно изтълкувано единствено в контекста на казаното от борещия се с Ангела Иаков: „Няма да те пусна, докле ме не благословиш!“6
Това не е „насилие“, не е „сила“ в смисъл на способност да се надделее, а упорито постоянство при пълното съзнание за собствената немощ, слабост и незначителност.
А ако някой се чувствува така сраснат с тази дума, че не е в състояние да излезе от нейните рамки, бих го посъветвал да насочи „силата“, която според него му е тъй необходима, към трайно потискане на всички препятствия, породени от неговия безпокойно ровещ се мозък и утежняващи достигането на поставената цел.
За всеки мой ученик, встъпил вече на сочения му от мене път по обусловения от особеностите на този ученик начин, не бива занапред да има никакво бързане и напиране, никакво гонене на целта!
Със сигурно упование трябва той да реди стъпка след стъпка, търпеливо и внимателно, все по присъщия му начин, избран от самия него измежду предложените от мен възможности, — защото този „път“ не се „напуска“ при окончателното достигане на целта като нещо вече ненужно, а остава вечно духовно притежание на стигналия до целта.
Той се нуждае от този път, „отворен“ вече за него, защото е „отворен“ чрез него, за да може вечното съзнание в Духа, постигнато от дошлия до це*1та, да остане свързано с онова, което е гаранция за запазване на индивидуалността му в неговото духовно и земно изживяване...
„Извървяването“ на пътя, извеждащ в Духа, представлява „крачене“ във външното време, но в собственото вътрешно, духовно пространство !
Така и самата цел се намира наистина във външното време, но единствено във вътрешното, духовното пространство. —
Затова е напълно безполезно да се търси на -
вън, както е погрешно и да се смята, че на едно място целта би могла да се постигне по-лесно, отколкото на друго.
Сравнението на напредването вътре в нас и в непрестанно протичащото външно време с изминаването на един „път“ съвсем не е плод на случаен избор.
Не „случайно“ всички Учители „от Духа“ са сочели от най-дълбока древност съществуващото тук сходство.
Търсещият ще намери наистина своята цел само в собственото си вътрешно, духовно пространство, но в същото това пространство той може да отстои все още и безкрайно далеч от тази цел.—
Той трябва да „извърви11 външното време, което от ден на ден го доближава до часа на осъ-ществлението.
Едно след друго се нареждат добре различими състояния на способността да се преживява.
Всяко следващо състояние се обуславя от осъзнатото непосредствено преди него и никое от тях не може да бъде „прескочено“ или „опростено“!
Ето защо търсещият се самоизмъчва ненужно и в случаите, когато се тревожи, че напредва твърде бавно, или пък ясно си дава сметка, че се намира едв& в началото, а изгаря от копнеж да стигне час по-скоро до целта.
Много полезно за търсещия е да знае къде всъщност се намира, понеже прекадено само-надеяното убеждение, че е изминал вече по-го-лямата част от пътя, може да го доведе до горчиво разочарование...
Някои, които се смятат вече за мои ученици, защото „познават“ всичко написано от мен, засилват допълнително ненужното си самоизмъч-ване, като прибягват до често пъти твърде съмнителни поощрения, почерпани от разни философски или окултни книги, едва ли имащи нещо общо с изложеното от мен учение както по своята насоченост, така и по отношение на поставената цел, макар използваните в тях думи да принадлежат и на моя словесен фонд.
Тези опити на търсещия „да си помогне някак си“, като допълни от другаде онова, което
според него аз съм премълчал, можеха да бъдат отминати с усмивка, каквато заслужават безразсъдните постъпки на едно незряло дете, ако не ми се налагаше все отново и отново да се убеждавам как със своята прекомерна усърдност тези хора сами си преграждат пътя...
Ето защо аз ще трябва, искам или не, да отхвърля категорично от себе си — в интерес на самите търсещи — всяка отговорност за последиците от такова „многознайно“ сглобяване на абсолютно несъвместимото, което по необходимост води до най-грубо самозалъгване на тези своеволни хора!