— Хм… да. И аз. Целия.
— Тогава защо се намръщи?
— Руфо, сега я разбирам, както може да я разбере един обикновен човек, и я уважавам безкрайно, и я обичам повече отвсякога. Но аз не мога да бъда нечий любовник. Дори и неин.
— Радвам се, че го казваш. Да. Тя е права. Тя винаги е права, дяволите да я вземат! Трябва да заминеш. Заради двама ви. О, тя няма да бъде много наранена, но ако останеш, след време ти ще бъдеш съсипан. Ще бъдеш опустошен.
— По-добре да се върна… и да хвърля обувките си. Щях да се чувствам по-добре, ако бях казал на хирурга: Хайде. Ампутирай.
— Не прави това!
— Какво?
— Защо трябва да го правиш? Ако един брак трае дълго, а твоят може да трае дори много дълго, тогава и добрите дни трябва да бъдат също дълги. И без задължения, синко, без дати за отчет и без обещания. Тя знае, че странствуващите рицари прекарват нощите си в греховни развлечения. Винаги това е било un droit de la vocation152… Затова просто не се говори в детските приказки, които са ти чели в твоята страна. Така че върви и си оправи другите работи, а за това не бери грижа. Върни се след четири или четирийсет години, или след колкото искаш — това си е твое право. Героите винаги сядат най-отпред на масата, това е тяхно право. Те идват и си отиват, когато си пожелаят, и това също е тяхно право. Ти си нещо като нея, но в по-малък мащаб.
— Страшен комплимент!
— „В по-малък мащаб“, казах. Виж, Оскар, част от тебе изпитва желание да се върне у дома, в твоята родна страна. Да си осигури бъдеще и да разбере собственото си аз. Всички пътешественици изпитват това чувство, аз също го изпитвам от време на време. Когато ме обхване такова чувство, аз му се отдавам.
— Не съм почувствал носталгия. Но може и да си прав.
— Може би и тя го е разбрала. Може би затова те подканя да се върнеш. Аз самият си имам правило — давам на всяка моя жена ваканция, щом физиономията й ми стане прекалено позната, тъй като и моята сигурно й е омръзнала. Връщането на Земята не е като умиране. Скоро и аз ще отида там, затова слагам в ред бумагите си. Може да се случи да бъдем там по едно и също време… и да пийнем по едно или по десет, да се посмеем и да си разказваме истории. И да щипнем сервитьорката по задника, за да видим какво ще ни рече.
Защо пък не?
Глава двадесет и първа
О’кей, ето ме. Не заминах след една седмица, но все пак скоро след това. Преди да замина, със Стар прекарахме страхотна, славна нощ. Тя плачеше, когато ме целуна, и ми каза „Au voir“ (не „Довиждане“). Аз обаче знаех, че сълзите й ще изсъхнат, още щом се изгубя от погледа й. Макар че аз също плаках.
„Пан Американ“ не е толкова бърза, както са бързи коридорите. Смених три самолета.
Слязох на Земята, облечен в лондонски костюм, със сабя, прибрана в калъф, който ни най-малко не приличаше на ножница на сабя, с паспорт и с документи в единия джоб, а в другия с чекове, срещу които можех да получа много златни монети, защото установих, че нямам нищо против да взема хонорара, който се полага на един герой. Пристигнах в Цюрих, но не знаех адресите на банките. Трябваше да изпратя съобщения.
Скоро тези чекове се превърнаха в сметки в три швейцарски банки. На няколко места купих пътнически чекове, някои изпратих по пощата, други взех със себе си, защото нямах никакво намерение да платя на чичо Шугар 91 процента.
Човек губи представа за времето, когато се сменя продължителността на деня. Бяха останали една или две седмици от правото ми на безплатно пътуване с войнишките ордери. Изглеждаше разумно да ги използвам, пък и беше по-малко подозрително. Така и направих. Тръгнах с един четиримоторен транспортен самолет от Престуик до Гандер и от там до Ню Йорк.
Улиците изглеждаха по-мръсни отпреди, сградите не бяха толкова високи, вестникарските заглавия — по-противни от когато и да било. Но въпреки всичко смятах за свой „дом“ Калифорния. Телефонирах на мама; тя ме упрекна, че толкова дълго не съм се обадил, а аз обещах при първа възможност да я посетя в Аляска. Как бяха? (Имах предвид, че доведените ми братя и сестри може би се нуждаеха от помощ, за да постъпят някой ден в колеж.)
Бяха здрави. Пастрокът ми бил на летателна служба, повишили го. Помолих я да изпраща пощата за мен до леля ми.
Калифорния изглеждаше по-приветлива от Ню Йорк. Но не беше Невя. Дори не беше и Центъра. Хората бяха повече, отколкото съм запомнил. Единственото, което може да се каже за калифорнийските градове, е, че не са толкова лоши, колкото другите. Посетих леля и вуйчо, защото те винаги са били добри към мен и възнамерявах да използвам част от златото си в Швейцария, за да заплатя за развода на вуйчо с първата му жена. Тя обаче беше умряла и двамата с леля бяха решили да си построят плувен басейн.