Подробностите се менят. Последния път малкият учтив човек от службата Фискални приходи излезе на пътя и ми каза, че тук всеки си плаща данъка…
Друг път това е полицай, който се навежда към моя кон (понякога конят ми е с четири крака, друг път с осем) и пише акт за нарушаване на правилата за движение, за яздене с изтекъл срок на книжката за езда, за неспазване на знака „стоп“ и неподчинение. Той иска да знае дали имам разрешение да нося онази пика?… и ми казва, че правилата на играта изискват да декларирам всеки убит от мен дракон.
Друг път успявам да избегна този завой и пред мен се изпречва една магистрала с пет платна, плътно натоварена. Този случай е най-лошият.
Захванах да записвам всичко това, след като започнаха сънищата. Не можех да отида на психотерапевт и да му кажа: „Виж, докторе, аз съм герой по професия и моята жена е императрица в друга вселена…“ Още по-малко ми се искаше да лежа на кушетката и да го лъжа, че като дете родителите ми се отнасяли лошо с мен (не беше вярно) и как съм разбрал лъжата за щъркелите (това не ми беше работа).
Реших да разкажа всичко на пишещата си машина. Почувствах се по-добре, но сънищата не престанаха. Научих обаче една нова дума: „акултуриран“154. Това става, когато член от една култура се премества в друга, при което има един тежък период на адаптиране. Онези индианци, които виждате в градовете на Аризона, които не вършат нищо, зяпат по витрините на магазините или просто си стоят, са акултурирани, те не са се адаптирали.
Пътувах с автобуса към центъра на града, където трябваше да отида на лекар-специалист по уши-нос-гърло… Стар ми беше обещала, че нейната терапия плюс тази в Центъра ще ме спасят завинаги от обикновената простуда… и наистина беше така; нищо не ме хващаше. Но дори и терапевтите, които извършват подготовката за дълъг живот, не могат да защитят човешката плът от замърсен въздух; смогът на Лос Анжелис ми беше подействал. Очите ми горяха, носът ми се запуши… два пъти седмично ходех да изваждат от него ужасни неща. Паркирах колата си в покрайнините и отивах до Уилтшайър с автобус, тъй като там беше невъзможно да се паркира.
В автобуса веднъж дочух две дами да си говорят: „…много ги презирам, човек не може да направи парти с коктейл без да покани Силвестрови“.
Прозвуча ми като чужд език. После си го повторих и разбрах думите.
Но защо трябва да покани Силвестрови? Ако ги презира, да не ги кани или пък да ги удари по главите с някой по-голям камък?
За Бога, защо дава „парти с коктейл“? Хората, които не се обичат особено много, стоят прави (никога столовете не достигат), говорят за неща, които не ги интересуват, наливат се с питиета, които не желаят (защо трябва да се определя време за пиене?) и така се гипсират, че не разбират дали изобщо им е било приятно. Защо?
Разбрах, че акултурацията ме е засегнала. Не бях се адаптирал.
След това започнах да избягвам автобусите и пътувах с колата си, платих пет глоби и смачках единия калник. Изоставих и учението. Книгите ми изглеждаха безсмислени. Не приличаше на ученето в скъпия ми стар Център.
Но продължих да работя като чертожник. Чертането винаги ми се е отдавало и скоро бях повишен.
Един ден главният конструктор ме извика.
— Хей, Гордън, този възел ти ли…
Бях горд с тази си работа. Бях запомнил нещо, което видях в Центъра и го бях изчертал, като намалих триещите се части и олекотих конструкцията, от което се чувствах горд. Всичко беше изпипано много прецизно.
— Да?
Той ми върна чертежа.
— Преработи го. Направи го както трябва.
Обясних, че това е по-добър начин за…
Прекъсна ме.
— Не искаме по-добър начин, искаме да бъде направен по нашия начин.
— Това е ваше право — съгласих се аз и излязох.
Апартаментът ми се стори необичаен по това време на работния ден. Зачетох „Якост на материалите“… но оставих книгата настрана. После станах и погледнах към Лейди Вивамъс.
„Dum Vivimus, Vivamus!“ Засвирих с уста, препасах сабята, измъкнах я, почувствах как по ръката ми пробяга тръпка.
Пъхнах обратно сабята в ножницата, взех няколко неща, главно пътнически чекове и пари в брой и излязох. Не отивах никъде, просто се шляех!
Бях ходил може би двайсет минути, когато една патрулираща кола спря и ме закара до полицейския участък.
Защо съм носил онова нещо? Обясних, че джентълмените носят саби.
Ако им бях казал от коя театрална група съм, един телефонен разговор щеше да изясни въпроса. Или пък от телевизията?
Нямам право да крия оръжия.
Отговорих му, че не я крия. Казаха ми, че била … в ножница. Споменах конституцията; отговориха ми, че конституцията не разрешава да се ходи по улиците на града с такова отвратително остро оръжие. Едно ченге прошепна на сержанта: „Виж какво взехме от него, сержант. Острието е по-дълго от…“ Мисля, че беше три инча. Възникна проблем, когато се опитаха да изтръгнат Лейди Вивамъс от ръцете ми. На края ме затвориха заедно със сабята.
154
Възприемане на отличителни характеристики, качества или социални структури от друга група хора — бел.пр.