Аз нямаше да „измамя“ чичо Сам; САЩ имат толкова морално право върху тези пари (ако спечеля), колкото и аз върху Свещената римска империя. Какво е направил чичо Сам за мен? Той съсипа живота на баща ми с две войни, едната от които нарочно трябваше да загубим… затрудни образованието ми, да не говорим за това, че ме лиши от духовните ценности, които един син получава от своя баща (не зная какви са те и никога няма да узная!)… после ме откъсна от колежа и ме изпрати да се бия в една война, която уж не била война, а спасителна мисия, но в която едва не бях убит и бях лишен от сладкия смях на моето момиче.
Така че откъде-накъде чичо Сам ще има право да вземе 103 000 долара данък и да остави по-малката част на мен? Моите пари той сигурно ще даде „назаем“ на Полша. Или ще ги подари на Бразилия? О, паричките ми!
Съществуваше законен начин да запазя всичките пари за себе си (ако спечеля), като се оженя. После ще отида да живея една година в малката държавица Монако, където не се плащат никакви данъци. След това мога да се пръждосам нанякъде. В Нова Зеландия, може би.
В „Хералд-триб“ вървяха все същите заглавия, само че повече. Изглежда че момчетата (големите закачливи момчета!), които управляват тази планета, всеки момент щяха да започнат една тотална война с междуконтинентални балистични ракети и водородни бомби.
Ако човек отиде чак в Нова Зеландия тогава там може би пак ще може да се живее, след като се уталожат радиоактивните частици и прахта от водородните бомби.
Преобладаващото мнение е, че Нова Зеландия е много красива страна. Казват, че тамошните рибари, когато хванат пъстърва от пет фунта, смятат, че е много малка, за да я носят вкъщи.
Аз веднъж хванах една пъстърва от два фунта.
После изведнъж направих едно страхотно откритие: аз не желаех да уча в колеж, да спечеля, да загубя или да пътувам някъде. Повече не копнеех за проклетия гараж с три коли и плувен басейни, нито за някой друг атрибут на общественото положение. На този свят нямаше никаква сигурност и само проклетите глупаци и мишките вярваха, че има.
Някъде там, в джунглата, се отърсих от всякакви амбиции от този род. По мен стреляха много пъти и аз изгубих интерес към супермаркетите и материалното благополучие и към напомняния от рода: „Нали няма да забравиш, скъпи, че ми обеща тази вечер да отидеш на заседанието на родителско-учителския комитет“.
Разбира се, нямах и намерение да живея като аскет. Все още исках…
Какво исках?
Исках яйцето от рок33. Желаех харем, пълен с прекрасни одалиски, желаех никога ръжда да не покрие сабята ми. Мечтаех за късове червено самородно злато с размер на юмрук и за храна, която да хвърлям на ескимоските кучета. Жадувах да се събудя сутрин бодър и пълен с енергия, да изляза навън и да счупя няколко пики, после да взема една проститутка, ползвайки моето droit du senior34. Мечтаех да чуя как великолепната вода ромоли по кожата на Нанси Лий в тишината на прохладната утрин, когато не се чува никакъв друг шум и няма никакво друго движение, освен самотния размах на крилата на албатроса, определял темпото ни през последните няколко хиляди мили.
Желаех залязващите луни на Барсум. Копнеех Сторисенд и Поиктесм, и Холмс да ме разтърсят и събудят, да ми кажат: „Играта започна!“. Мечтаех да плувам със сал по Мисисипи и да се изплъзвам от тълпата заедно с херцога на Билгеуотър и изгубения Дофин.
Исках пастор Джон и Ескалибур, поднесен към мен от огряна от лунна светлина бяла ръка, показваща се от водите на смълчаното езеро. Мечтаех да пътувам с Одисей и Трос от Самотраки, да ям лотос в страна, където винаги е само следобед. Копнеех за чувството на романтика и почуда, което помнех от детските си години. Исках светът да бъде такъв, какъвто ми бяха обещали, а не тази безинтересна, противна и мръсна гадост, каквато беше.
Бях имал един шанс… за десет минути, вчера следобед. Елена от Троя, без значение как се казваше… Знаех го… и допуснах този шанс да ми се изплъзне.
Може би през живота си човек има само един шанс.
Влакът пристигна в Ница.
В офиса на „Америкън експрес“ отворих трезора си, намерих билета и проверих номера в „Хералд-триб“ — XDY 34555. Нямаше грешка. За да престана да треперя проверих останалите билети, но както предполагах, те се оказаха ненужни хартийки. Пъхнах ги обратно в трезора и поисках да видя мениджъра.