Два часа по-късно адвокатът ми успя да сведе инцидента до „непочтително поведение“ и след като изслушах едно назидателно слово, бях пуснат.
Платих на адвоката си, благодарих му и взех едно такси до летището, а малко по-късно вече седях в самолета за Сан Франциско. На летището купих един голям сак, в който можех да сложа напреко Лейди Вивамъс.
Същата нощ в Сан Франциско отидох на едно парти. Срещнах онзи тип в един бар и го почерпих едно питие, после той ми го върна, аз го задържах за вечеря, взехме един галон вино и отидохме на парти. Питах го какъв беше смисълът да се ходи на училище и да се учи нещо по един начин, когато вече съществуваше друг по-добър начин? Беше толкова глупаво, както и онези индианци, които се учеха как да примамват бизони! Всички бизони са в зоологическите градини! Акултурирани, това е обяснението.
Чарли каза, че е напълно съгласен и че на неговите приятели това обяснение също ще им хареса. Така че ние отидохме на партито и аз платих на шофьора да чака, но взех със себе си куфара.
Приятелите на Чарли не пожелаха да изслушат моите теории, но виното приеха и аз седнах на пода и се заслушах как пееха. Мъжете бяха с бради и не си решеха косите. Брадите много ми помогнаха, защото така можех да кажа кои са момчета и кои момичета. Една брада стана и рецитира някаква поема. Старият Джоко мъртво пиян щеше да я рецитира по-добре, но не им го казах.
Не приличаше на парти в Невя, и разбира се, още по-малко в Центъра, с изключение на едно: получих предложение. Може би щях да го приема, ако момичето не беше със сандали. Краката й бяха мръсни. Спомних си за Жай-ее-ван и за нейната изящна, чиста козина. Благодарих на момичето и му казах, че вече съм ангажиран.
Брадата, която беше рецитирала, дойде и застана пред мен.
— Човече, в каква тупаница си получил този белег?
Казах му, че съм бил в Югоизточна Азия. Той ме изгледа презрително.
— Наемник!
— Е, не винаги — отговорих му. — Понякога се бия за свободата. Точно както сега.
Блъснах го в стената, взех си куфара и отидох на летището… а после последваха Сиатъл и Анкъридж155, Аляска и накрая военновъздушната база в Елмендорф, където пристигнах чист, трезвен и с Лейди Вивамъс.
Мама се зарадва, като ме видя, а и децата останаха доволни… бях купил подаръци, докато чаках на летището в Сиатъл… а с пастрока ей разменихме усмивки.
В Аляска извърших едно важно нещо: отлетях до нос Бароу. Там намерих част от онова, което търсих: никакво напрежение, никакво изпотяване, малко хора. Гледаш ледения простор и знаеш, че там някъде в далечината се намира единствено Северния полюс и малко ескимоси, и още по-малко бели хора. Ескимосите са си точно така мили, както ги изобразяват на картинките. Техните бебета никога не плачат, възрастните никога не се ядосват… само кучетата, легнали между къщите, са в лошо настроение.
Но ескимосите сега са „цивилизовани“; старите начини на живот са отминали. Човек може да си купи малцов шоколад в Бароу, в небето ежедневно летят самолети, които утре могат да носят и ракети.
Но ескимосите все още ходят на лов за тюлени между ледените блокове. Селото е богато, когато хванат кит, и гладува, ако се върнат без улов. Те не държат сметка за времето и изглежда не се тревожат за нищо… ако попиташ някой човек на колко е години, той ще ти отговори: „О, доста съм възрастен“. Точно както отговаря старият Руфо. Вместо „довиждане“, те казват „Някой път пак“, но в неопределено време.
Разрешиха ми да танцувам заедно с тях. Човек трябва непременно да е с ръкавици (в това те са толкова безкомпромисни, колкото Дорал) и да тропа с крака, и да пее в такт с барабаните… и се усетих, че плача. Не зная защо.
Казах „Някой път пак!“… върнах се в Анкъридж и от там в Копенхаген. От 30 000 фута височина Северният полюс прилича на прерия, покрита със сняг, с изключение на черните линии, очертаващи незаледените води. Никога не съм очаквал, че ще видя Северния полюс.
От Копенхаген отидох в Стокхолм. Маржата не живееше при родителите си, но беше само през един квартал. Тя ми сготви обещаната шведска вечеря, а съпругът й никак не беше ревнив. От Стокхолм изпратих по телефона „лично“ съобщение до парижкото издание на Хералд трибюн, после заминах за Париж.
Държах в ръцете си вестника с обяви, седнал срещу „Ту Маготс“, пред натрупаните на масата чинийки и се опитвах да не се дразня. Наблюдавах мадмоазел и се чудех какво ли бих могъл да правя.