Тя се замисли.
— Имам много имена. Как би желал да ме наричаш?
— Едно от тях не е ли Елена?
Тя ми се усмихна лъчезарно и видях, че на бузите си има трапчинки. Приличаше на шеснайсетгодишна девойка, облечена за първия си бал.
— Много си мил. Не, тя дори не ми е роднина. Живяла е преди много, много години. — Лицето й стана замислено. — Харесва ли ти да ме наричаш Етар?
— Това ли е едно от имената ти?
— То прилича много на някои от тях, като се изключи различното изписване. Или пък Естер, което е също толкова близко. Или Астер. Или дори Естрелита.
— Астер — повторих аз. — Стар. Лъки Стар.
— Надявам се, че ще бъда твоята щастлива звезда — каза тя сериозно. — Както и ти за мен. Но как да те наричам?
Замислих се. Разбира се нямах намерение да й измъкна стария си прякор „Флаш“45 — не съм комедийна звезда. Прякорът от армията, който най-дълго съм носил, не беше подходящ, за използване от една дама. Аз обаче го предпочитах пред истинското си име. Баща ми беше горд с двамата си родители, но това не е достатъчно основание синът му да бъде кръстен Евелин Сирил? Това име ме научи да се бия още преди да познавам буквите.
Реших, че името, което получих в болницата, ще свърши работа. Вдигнах безразлично рамене и казах:
— О, Скар46 е добро име.
— Оскар — повтори тя, включвайки „0“-то и поставяйки ударение и на двете срички — благородно име. Име на герой. Оскар — промълви тя гальовно.
— Не, не! Не Оскар, а Скар. Лице с белег. Това означава името ми.
— Името ти е Оскар — каза тя твърдо. — Оскар и Астер47. Скар и Стар — Тя докосна леко белега ми. — Не ти ли харесва този белег на герой? Искаш ли да го махна?
— А? О, не, вече свикнах с него. По него се познавам сутрин в огледалото.
— Добре. И аз го харесвам. Ти го имаше, когато те видях за първи път. Но ако промениш мнението си, ми кажи.
Уредът до стената продължаваше да се върти и да бръмчи. Тя се обърна и извади от него една дълга лента, погледна я и леко подсвирна.
— Няма да продължи дълго — каза тя весело и премести апарата на масата. — Не мърдай, докато си свързан с протектора, и дишай спокойно.
Тя прикачи към мен половин дузина тръбички, а на главата си нахлузи нещо, което ми приличаше на стетоскоп и което покри очите й.
Засмя се.
— Отвътре също си съвсем добре, Оскар. Не, не приказвай. — Тя държеше ръката си на рамото ми и аз чаках.
Пет минути по-късно махна ръката си и свали всички тръбички.
— Повече няма да имаш никакви настинки, герое мой, и онази болест, която си пипнал в джунглата, вече няма да те измъчва. Сега да отидем в другата стая.
Станах от масата и си взех дрехите. Стар каза:
— Там, където отиваме, няма да ти трябват. Ще ти осигурим пълен комплект дрехи и оръжия.
Спрях, с обувки в едната ръка и долни гащи в другата.
— Стар…?
— Да, Оскар.
— За какво е всичко това? Ти ли пусна онази обява? За мен ли беше предназначена? Наистина ли желаеш да ме наемеш?
Тя пое дълбоко въздух и отговори спокойно:
— Аз дадох обявата. Беше предназначена единствено за теб. Да, има нещо да свършиш… като мой шампион. Ще бъде голямо приключение… голямо богатство… и още по-голяма опасност… и много се страхувам, че никой от нас няма да го преживее. — Тя вдигна глава име погледна в очите. — Е, сър?
Чудех се колко време съм прекарал в онзи заключен лекарски кабинет. Но не й го казах, защото ако аз се чувствах заключен, тя съвсем не се чувстваше така. А аз исках да бъда с нея повече, от всичко, което някога съм искал.
— Принцесо… ти си нае момче.
Тя въздъхна и каза:
— Идвай бързо. Нямаме време. — Преведе ме през една врата отвъд модерната шведска кушетка, като пътьом разкопчаваше жилетката си. Дръпна ципа на полата си и без да се спре сваляше дрехите си и ги хвър ляше наоколо. Изведнъж стана такава, каквато я видях първия път на плажа.
Тази стая беше с тъмни стени, без прозорци, осветена с мека светлина. Имаше две ниски, черни кушетки, приличащи на ковчези, поставени една до друга. Щом вратата зад нас се затвори, установих, че в стаята няма никакво ехо. Беше много потискащо, голите стени не отразяваха никакъв звук.
Кушетките бяха в средата на един кръг, представляващ част от някаква скица, нарисувана с тебишир или бяла боя върху голия под. Влязохме в скицата. Стар се обърна, приклекна и довърши някаква линия, затвори я… Беше естествена, не се чувстваше притеснена дори клекнала, дори когато гърдите й почти докосваха пода, когато се наведе към него.