Стар печеше рибата по два начина: над огъня, набодена на зелена пръчка, и на горещи плочи, върху които е горял огъня. Тя избутваше жарта и на нейно място поставяше рибата и гъбите и те веднага започваха да цвърчат. Според мен този начин беше по-добър. Донесените от нея малки фини треви се оказаха лук, местен сорт, а ситната детелина имаше вкус на киселец. Тези зеленчуци, заедно със солта (която се оказа едра, а може би преди това са я близали животни — това никак не ме тревожеше), придадоха на пъстървата невероятен вкус.
Опитах да се държа като истински поет и казах:
— Какво ще кажеш, ако прекараме тук заедно следващите десет хиляди години? Можем да се оженим официално, а можем и да живеем незаконно… Ти омъжена ли си?
Неочаквано бях прекъснат. Бях възмутен, защото тъкмо щях да кажа много хубави думи — всичките чисто нови, за да й направя най-старото и най-прагматично предложение на света.
Старият плешив гном с невероятно големия барабанния стоеше пред нас и проклинаше.
Бях сигурен, че кълнеше, макар че езикът, на който го правеше, ми беше непознат. Стар обърна глава, каза му тихо нещо укорително на същия език, направи му място и му предложи пъстърва. Той я взе и я изяде до шушка, преди да отговори на английски:
— Следващият път няма да му платя нищо. Ще видиш.
— Не трябва да се опитваш да го мамиш, Руфо. Вземи си гъби. Къде е багажът? Искам да се облекла.
— Ей там. — Той отново се зае да набива риба. Руфо можеше да служи като илюстрация защо някои хора трябва да носят дрехи. Беше целият розов и с коремче като бъчва. Имаше обаче изненадващо добре развити мускули, което не бях предполагал, иначе щях да бъда много по-предпазлив, когато му измъкнах от ръцете онова оръжие. Реших, че ако ми предложи една канадска борба, ще трябва да намеря начин да му откажа.
Той изяде още една пъстърва от фунт и половина, погледна ме и каза:
— Искаш ли сега да се екипираш, милорд?
— Хм? По напред си завърши закуската. И какво е това „милорд“? Предишния път, когато те видях, ти навря в лицето ми револвер.
— Съжалявам, милорд. Но тя ми нареди това… а онова, което тя нарежда, трябва да се изпълнява, нали разбираш?
— Напълно те разбирам. Някой трябва да командва. Ти обаче ме наричай Оскар.
Руфо погледна Стар и тя му кимна. Той се усмихна:
— О’кей, Оскар. Сърдиш ли ми се?
— Ни най-малко.
Той остави рибата, обърса ръце в трикото си и се изпъчи.
— Чудесно! Щом ти не ми се сърдиш и аз няма да ти се сърдя.
Стиснахме си ръцете и всеки се опита да смачка пръстите на другия. Стори ми се, че бях малко по-добър. Но си помислих, че някога Руфо може би е бил ковач.
Стар изглеждаше много доволна и на бузите й отново цъфнаха двете трапчинки. Беше се изтегнала край огъня. Приличаше на горска нимфа, полегнала да си почине след следобедното кафе. Неочаквано тя се протегна и сложи силната си, стройна ръка, върху стиснатите ни юмруци.
— Моите яки приятели — произнесе тя тържествено. — Моите добри момчета. Руфо, всичко ще мине добре.
— Прозрение ли имаш? — попита Руфо.
— Не, просто чувствам. Във всеки случай вече не се тревожа.
— Нищо не можем да направим — каза замислено Руфо, — докато не се справим с Игли.
— Оскар ще се справи с Игли. — Като каза това, Стар грациозно се изправи на крака. — Излапай и тази риба и разопаковай багажа. Нуждая се от дрехи. — Изведнъж тя стана много нетърпелива.
Стар беше по-различна от всички гърли от женските спомагателни служби в армията… меко казано. Точно в този момент обаче тя беше като всяка жена от Ева насам, която в началото е трябвало да избира между две смокинови листа, а днес като съвременна жена има амбицията да попадне в ателиетата на Карден. Когато за първи път я срещнах, Стар беше доста улегнала дама, интересуваща се от дрехи толкова малко, колкото и аз. Лично аз никога не съм имал възможност да се обличам по модата. Като човек от небрежното поколение, за моя бюджет беше истински благодат, че сините джинси се признаваха за панталони, а мръсната риза за стилна.
Когато я видях за втори път, тя беше облечена в лабораторна блуза и конфекционна пола. Беше професионалистка и сърдечна приятелка. Но днес… тази сутрин, независимо къде се намирахме… тя ставаше все по-суетна.
Сега тя беше жената без възраст, която току-що е получила новите си дрехи. Чувствах, че облеклото върху тялото на Стар е като боя върху скъпоценни камъни… но бях принуден да призная, че ако не искахме да бъдем „аз Тарзан, а тя Джейн“51 в тази долчинка, бяха необходими някакви дрехи, па макар и само да запазят нежната й кожа от къпините и храсталаците.