— Няма ли да се облечеш, милорд Оскар? — попита Стар.
— А? О, разбира се… само проверявах големината й. Но… Руфо донесе ли ми дрехите?
— Донесе ли ги, Руфо?
— Неговите дрехи? Той няма да иска да облече онези неща, които носеше в Ница!
— Какво лошо има в моите Lederhosen55 и тениската? — попитах аз.
— Какво? О, нищо лошо, милорд Оскар — отговори припряно Руфо. — Моят девиз е: „Живей си живота и остави другите да живеят своя“. Някога познавах един човек, който носеше… няма значение. Позволи ми да ти покажа какво съм ти донесъл.
Беше истинско чудо. Можех да избирам всичко, което пожелая, от пластмасов шушляк до рицарски доспехи. Последните ми се сториха потискащи, защото тяхното присъствие подсказваше, че могат и да ми дотрябват. Като изключим армейската каска, никога не бях носил доспехи и не желаех да нося, пък и не знаех как да ги нося… Не държах да попадам сред такава грубиянска компания, в която да ми дотрябва подобна защита.
Освен това не виждах никъде кон, да речем Пършерон56 или Клайдсдайл57, а не се виждах да ходя пеша в такива доспехи. Щях да се движа със скоростта на костенурка, да бъда шумен като метро и да се потя като в телефонна кабина. Още на първите пет мили щях да смъкна от пот десет фунта. Само ватираните наполеонки; които се носеха под тези железа, щяха да бъдат непосилни за такова топло време, а стоманата над тях щеше да превърне доспехите в подвижна фурна и да ме направи прекалено слаб и несръчен, за да мога да си проправям път с бой.
— Стар, ти каза че… — Спрях. Тя беше свършила с обличането без да е прекалила. Беше обула кожени обувки за пътуване — всъщност полуботуши — носеше кафяво трико и къса зелена горна дреха, нещо средно между жакет и поличка за фигурно пързаляне. На главата си беше сложила кокетна малка шапчица. Облеклото й я правеше да прилича на самолетна стюардеса от музикална комедийна версия… красива, остроумна, практична и секси.
А може би приличаше на Мейд Мариън, тъй като имаше лък с двойна извивка, наполовина на моя, колчан и кама.
— Ти — казах аз — си се стегнала така, сякаш е избухнало въстание.
— Тя се засмя, на бузите й цъфнаха трапчинките и направи реверанс. (Стар никога нямаше претенции за мъжка сила. Тя знаеше, че е жена, знаеше, че е красива, харесваше се такава, каквато е.)
— Ти каза по-рано — продължих аз, — че още не ми е необходимо оръжие. Трябва ли да облека някой от тези космически костюми? Не ми изглеждат много удобни.
— Днес не очаквам голяма опасност — отговори тя бавно. — Но тук не можем да извикаме полиция. Ти сам ще трябва да решиш какво ти е нужно.
— Но… по дяволите, принцесо, ти познаваш това място, а не аз. Нужен ми е съвет.
Не ми отговори. Обърнах се към Руфо. Той съсредоточено изучаваше върха на едно дърво. Казах му:
— Руфо, обличай се. Той вдигна вежди.
— Милорд Оскар?
— Schnell! Vite, vite! Следвай примера.
— О’кей.
Той бързо се облече в дрехи, които представляваха мъжка версия на избраните от Стар — с шорти вместо трико.
— Въоръжи се — казах аз и започнах да се обличам със същите дрехи като само смятах да обуя войнишки ботуши. Видях обаче чифт полуботуши, които изглеж даха точно моя номер, така че реших да ги пробвам.
Легнаха на краката ми като ръкавици, а пък ходилата ми бяха станали толкова корави от едномесечното ходене бос на Ил дьо Левант, че не се нуждаех от дебели ботуши.
Не бяха толкова старинни, колкото изглеждаха. Отпред имаха цип, който се затваряше догоре, а вътре имаха надпис Fabrique en France58.
Руфо беше взел лъка, който изпробва по-рано, беше си избрал още сабя и кинжал. Вместо кинжал аз взех ловджийски нож, марка Солинген. Погледнах с копнеж към един 45-милиметров пистолет, но не го докоснах. Ако „те“, независимо кои бяха, имат свой местен закон Съливан, нямах намерение да го нарушавам.
Стар нареди на Руфо да прибира багажа, после клекна до мен на едно песъчливо място до потока и начерта една скица: маршрута на юг, спускащ се все надолу по потока, с изключение на късите преходи напряко, до местността, наречена Пеещите води. Там щяхме да пренощуваме.
Запомних го.
— О’кей. Има и още нещо, за което трябва да ме предупредиш? Ние ли ще стреляме първи, или ще изчакаме те да ни бомбардират?
— Днес не очаквам нищо. А, има едно месоядно животно, три пъти по-голямо от лъв. Но то е много страхливо и не напада движещ се човек.