— Точно като за мен. Добре, няма да преставаме да се движим.
— Ако видим човешки същества… макар че не очаквам… може би ще бъде добре да поставиш стрела на лъка си… но не го вдигай, докато не почувстваш, че е необходимо. Не чакай обаче да ти кажа какво да правиш, Оскар. Сам трябва да решиш. Руфо също няма да стреля, докато не види, че ти си решен да стреляш.
Руфо беше свършил с опаковането.
— О’кей, да тръгваме — казах аз.
Тръгнахме. Малката черна кутия на Руфо сега имаше формата на раница, но не се реших да го попитам как щеше да носи два тона товар на раменете си. Може би с помощта на антигравитационен уред като Бък Роджърс. Може би имаше кръв на китайски кули. Или може би с помощта на черна магия. По дяволите, само онзи сандък от тиково дърво не би могъл да се побере в раницата, дори при свиване от 30 към 1, да не говорим за арсенала от оръжия и всички останали дреболии.
Нямах никакво намерение да се чудя и да питам Стар къде бяхме, как се бяхме оказали там, какво щяхме да правим, както и за подробности относно онези опасности, с които щях да се сблъскам. Виж, Мак, когато най-великолепният сън през живота ти е на път да се сбъдне, нима трябва да се спираш, за да умуваш дали логически е възможно това красиво бебче да бъде с теб в сеното… и след това да се събудиш? Зная, че логически, всичко, което се случи след като прочетох онази глупава обява, не е възможно.
Така че зарязах логиката.
Логиката е несигурно нещо, приятел. Логиката доказва, че е невъзможно самолета да лети, че водородната бомба не може да избухне и че от небето не могат да падат камъни. Логиката е начин за изразяване, че ако нещо не се е случило вчера, го не може да се случи утре.
Ситуацията ми харесваше. Не ми се искаше да се събудя, било в собственото си легло, било в психиатричното отделение на някоя болница. Особено не ми се щеше да се събудя в онази джунгла, може би с още прясна рана на лицето, а вертолетът още да не е пристигнал. А най не ми се щеше малкият жълтокож брат да си е свършил добре работата и да ме е изпратил при Валхала59. О’кей, аз обичах Валхала.
Вървях напред, от едната ми страна милата сабя ме удряше по бедрото, от другата още по-милата жена крачеше до мен. Подире ни вървеше нещо като роб-крепостен-придворен, потеше се под тежкия товар, който носеше, и ни служеше като „очи отзад“. Птички пееха, а пейзажът сякаш беше сътворен от знаменити майстори-пейзажисти. Въздухът беше наситен със сладост и спокойствие.
Дългият лък ми създаваше неприятности… но така е и ако носиш ракета М-1. Стар беше провесила малкия си лък през рамо. Опитах и аз, но той се закачваше за шубраците. Пък и се чувствах неспокоен от това, че не съм в пълна готовност, след като Стар допускаше, че може да ми се наложи да го използвам. Ето защо го свалих от рамото и го взех в лявата си ръка, с опъната тетива и готов за стрелба.
През сутрешния поход имахме една малка тревога. Чух как тетивата на лъка на Руфо се опъна… обърнах се бързо назад с готов за стрелба лък, преди да видя какво има горе.
Или по-скоро долу. Беше птица, подобна на дива кокошка, само че по-голяма. Руфо я простреля на един клон, точно във врата. Проявих благоразумие да не се състезавам отново с него в стрелбата с лък.
Той млясна с уста и се усмихна.
— Вечерята!
През следващата една миля я оскуба и я закачи на колана си.
Около един часа спряхме за обяд на едно място, което според Стар било защитено, а Руфо разтвори кутията си докато стана колкото куфар и ни сервира студени котлети, ронливо провансалско сирене, хрускав френски хляб, круши и две бутилки шабле60. След като се нахранихме, Стар предложи да подремнем. Идеята беше привлекателна. Бях си хапнал юнашки, а останалите трошички хвърлих на птичките. Но въпреки, това се изненадах.
— Няма ли да продължим?
— Сега ще имаш по език, Оскар — нежно ме осведоми Стар.
Трябва да им кажа на учителите в гимназията в Понс де Леон, че съществува един много по-добър начин за изучаване на чужди езици. Просто през един прекрасен ден лягаш на меката трева до някой ромолещ поток и най-хубавата жена на света се навежда над теб и се взира в очите ти. После тя започва да говори тихо на език, който не разбираш.
След малко големите й очи стават още по-големи и по-големи… и по-големи… и човек може да се удави в тях.
После, доста по-късно, Руфо каза:
— Erbas, Oskar, ’t knila voorshl.
— О’кей — отговорих аз. — Ставам. Но не ме пришпорвай.
Изкарах още няколко урока, за които няма да разказвам и след това ние говорехме само на този език, с изключение на случаите, когато бяхме принудени да преминем на английски, за да преодолеем някои лексикални ограничения. Този език е богат на ругатни и на думи, отнасящи се до правене на любов. Той е по-богат от английския и по някои технически въпроси… но в него има изненадващи празноти. Например няма дума за „адвокат“.
59
Залата на Один, в която се намират дущите на героите, паднали в битка (тевт. митология) — бел.пр.