Приблизително един час преди залез слънце пристигнахме при Пеещите води.
Бяхме минали през едно високо, гористо плато. Потокът, в който бяхме ловили пъстърва, се беше превърнал в голяма река. Пред нас тя се изливаше в каскада от водопади, подобно на Йосемите61. Тук, където спряхме да лагеруваме, водата беше изрязала в платото една клисура.
Навсякъде, докъдето поглед стига, се виждаха водопади… големи, трийсет или петдесет фута високи, и малки, които могат да бъдат прескочени дори от една мишка. Терасите и стъпалата бяха гладки и позеленели от водата. Над тях беше надвиснала зеленина, водата като разбит крем се пръскаше на гъста пяна.
Водопадите пееха. Мъничките звънтяха със сребърно сопрано, големите боботеха басово. По зелените склонове, по които се катерехме, се носеха непрестанни хорали; по средата на водопадите човек трябваше да крещи, за да чуе гласа си.
Наоколо сякаш звучаха думите на Колридж62, дошли от един от неговите очарователни сънища:
Колридж сигурно е минал по този път и е достигнал до Пеещите води. Нищо чудно, че е искал да убие онази „личност от Порлок“, която е прекъснала най-хубавия му сън.
Когато умра, заровете ме до Пеещите води и нека те да бъдат последното нещо, което да чуя и видя.
Спряхме на една тераса, покрита с трева, гладка като обещание и мека като целувка и аз помопнах на Руфо да разопакова кутията. Исках да разбера как правеше този номер, но не успях. Всяка страна се отваряше съвсем естествено и нормално, както се разтваря дъската за гладене… и после, когато отново и отново се отваряше, беше също толкова естествено и нормално.
Най-напред опънахме палатка за Стар… не от онези полеви армейски палатки; беше изящен павилион от бродирана коприна, а килимчето, което постлахме на пода, сигурно е било тъкано от три поколения майстори от Бухара. Руфо ме попита:
— Искаш ли палатка, Оскар?
Вдигнах глава към небето и към още незалязлото слънце. Въздухът беше топъл като прясно издоено мляко; не вярвах да завали. Не обичам да спя в палатка, още повече, че нямаше никаква вероятност от неочаквана атака.
— Ти в палатка ли ще спиш?
— Аз? О, не! Но тя трябва да има палатка, винаги. Макар, че най-вероятно, тя ще реши да спи навън на тревата.
— На мен няма да ми трябва палатка. — (Исках да видя дали „шампионът“ трябва да спи пред вратата на спалнята на лейди с оръжие в ръка? Не бях наясно с етикецията по тези въпроси; никога не ги споменават в книгите по етикета.)
Тогава тя се обърна и каза на Руфо:
— В безопасност сме. Всичките часови са на пост.
— Отново ли сте преследвани? — разтревожи се той.
Тя го подръпна за ухото.
— Не съм изкуфяла. — После добави: — Сапун, Руфо. А ти, Оскар, тръгвай; това е работа на Руфо.
Руфо измъкна от багажа калъп „Лукс“ и й го даде, после ме погледна замислено и ми връчи едно списание „Лайф Бой“.
Пеещите води представляват най-добрата баня, която някога съм виждал. Тихи вирчета с размерите на вана, в която можеш да седиш, докато ти се схванат краката; басейни за плуване, падащи поточета като душове, под които можеш да се обливаш, докато ти се отмие мозъка.
Можеш да избираш и температурата на водата. Над каскадата, която използвахме към основния поток се вливаха топли води, а в долния край на каскадата се вливаше един скрит поток от ледена вода. Нямаше нужда да се въртят никакви кранчета, достатъчно беше да се преместиш по-нагоре или по-надолу, за да избереш желаната температурата — гореща нагоре, а приятно хладка, като майчина целувка, надолу.
Поиграхме малко във водата. Стар пискаше и се смееше докато я плисках и се опитваше да ме потопи под водата. Лудувахме на воля; аз се чувствах като дете, тя приличаше на дете, но под копринената й кожа усещах стоманени мускули.
После донесох сапун и започнахме да се мием. Когато сапунисваше косата си, отидох зад нея и й помогнах. Тя ми позволи да й помогна, нуждаеше се от моята помощ с тази разкошна коса, шест пъти по-голяма от косите на днешните момичета.