— Засега ми харесва.
Той подсмръкна.
— Точно това казва човек, след като е преминал през петнайстия етаж на Емпайър стейт билдинг. Но тротоарът го очаква и си е все същия. Докато не се срещнеш с Игли няма никакъв проблем. Ако ми бяха тук инструментите, бих могъл да обработя този белег така добре, че всички ще казват: „Не е ли естествен?“
— Няма значение. Тя харесва този белег.
— Така е. Онова, което искам да ти кажа, е, че ако тръгнеш по Пътя па славата, сигурно ще намериш много диаманти. Аз никога не пожелах да го извървя. Моята идея за добър живот се изчерпва с малък салон, единствен в града, с богат асортимент от ковчези на всякакви цени и с всякаква украса, които позволяват опечалените да проявят великодушие и щедрост. Предвиждам изплащане на разсрочки за онези, които са достатъчно предвидливи, за да планират предварително всичко… защото всички ще умрем, Оскар, всички трябва да умрем, а един разумен човек може да седне с чаша хубава бира в ръка и да сключи навреме договор с една реномирана погребална фирма, в която може да има доверие.
Той се наведе дискретно към мен.
— Виж, милорд Оскар… ако по някакво чудо преминем през всичко това живи, можеш да кажеш няколко добри думи за мен пред нея. Накарай я да разбере, че съм много стар за Пътя на славата. Мога да сторя много, за да направя останалите ви дни удобни и приятни… ако намеренията ви към мен са дружески.
— Не си ли дадохме дума за това?
— Дадохме си — въздъхна той. — Един за всички и всички за един.
Когато се върнахме беше още светло. Стар не беше излязла от палатката си… дрехите ми ме чакаха. Като ги видях се възпротивих, но Руфо каза тъжно:
— Тя каза „неофициално“, а това означава черна връзка.
Успях да се справя с всичко, дори с копчетата за ръкавели, които представляваха учудващо големи черни перли. А смокинга или беше шит за мен, или беше купен от някой, който познаваше добре ръста, килограмите ми и широчината в раменете и кръста. Отзад на жилетката имаше етикет: Английска модна къща, Копенхаген.
Но с вратовръзката не можах да се справя. Докато се мъчех, се появи Руфо, накара ме да легна (не го попитах защо) и ми я върза за нула време.
— Искаш ли и часовника си, Оскар?
— Моят часовник? — До този момент смятах, че беше останал в лекарския кабинет в Ница. — В тебе ли е?
— Да, сър. Донесох всичко освен твоите… — той вдигна рамене — …дрехи.
Не преувеличаваше. Всичко беше тук, не само съдържанието на джобовете ми, но и съдържанието на моя трезор от „Америкън експрес“: пари в брой, паспорт, документи за самоличност и т.н., дори и онези билети за лотарийно залагане.
Понечих да го питам как е отключил трезора ми, но после се отказах. Взел е ключа, като е показал фалшиво пълномощно, изготвянето на което за него е баламска работа. Благодарих му и той продължи с готвенето.
Приготвих се да изхвърля всички тези боклуци, с изключение на парите и паспорта. Но човек не може да си позволи да хвърля боклуци в едно такова красиво място като Пеещите води. На колана за окачване на сабята си имах кожена чантичка; натъпках всичко в нея, дори и часовника, който беше спрял.
Руфо беше спретнал маса пред изящната палатка на Стар. На масата бяха поставени запалени свещи. Беше се стъмнило, а тя не излизаше… и ние чакахме. Накрая разбрах, че чакаше да отида да я взема. Заведох я на мястото й и галантно й предложих стол да седне.
Чакането на Стар си заслужаваате. Беше прекрасна в зелената си рокля. Все още не знаех дали използва козметика, но не приличаше ни най-малко на похотливата Лиден63, която само преди един час ми натискаше главата под водата. Беше като извадена от кутийка. Приличаше на Лиза Дулитъл на бала.
Чу се изпълнение на „Вечеря в Рио“, което се смесваше със звуците от Пеещите води.
Бяло вино с рибата, розово с птиците, червено с печеното… Стар приказваше и се усмихваше. Беше възхитително остроумна. По едно време Руфо се наведе към мен и ми прошепна: „Обречените се хранят с охота“. С ъгълчето на устата си му казах да върви по дяволите.
Шампанско със сладкиши; Руфо тържествено ми представи бутилката за одобрение. Кимнах. Какво ли щеше да прави, ако не я бях одобрил? Щеше да предложи от друга реколта ли? Последва коняк „Наполеон“ с кафе. И цигари.
През целия ден се измъчвах от мисълта за цигари. Тези бяха „Бенсън & Хеджес № 5“… пък аз бях пафкал онези черни френски боклуци, за да пестя.
Докато пушехме, Стар поздрави Руфо за вечерята. Той тържествено прие нейните комплименти, а аз поздравих и двамата. Не знаех кой точно приготви тези хедонистични ястия. Руфо свърши голяма част от готвенето, но пък Стар също беше взела участие, докато Руфо ме бръснеше.