След тази спокойна вечеря, докато пиехме кафе с коняк на една свещ, чийто пламък се отразяваше в нейните скъпоценни камъни и осветяваше лицето й, Стар стана и аз я заведох до палатката. Тя се спря на входа.
— Милорд Оскар…
Целунах й ръка и я последвах вътре…
Направих го! Бях така адски хипнотизиран, че се наведох над ръката й и я целунах. Така беше.
После не ми оставаше нищо друго, освен да сваля този маймунски костюм, да го върна на Руфо и да взема едно одеало. Той си беше избрал място за спане в единия край пред палатката й, ето защо аз избрах другия и се изтегнах. Все още беше толкова приятно топло, че нямаше нужда дори от одеало.
Но не заспах. Истината е, че бях ядосан, защото си имах един навик, по-лош от марихуаната и не така скъп като хероина. Можех да го потисна и някак си да заспя… но ми пречеше светлината в палатката и силуета на Стар, който вече не беше деформиран от роклята.
Факт е, че съм пристрастен към четенето. Една нищо и никаква книжчица за трийсет и пет цента от Голд медал ориджинъл веднага ще ме приспи. Или Пери Мейсън. Бих се задоволил дори и с четене на обяви от някой стар брой на „Пари мач“, в който преди това е увивана херинга. Но без нищо не мога.
Станах и обиколих палатката.
— Шшт! Руфо?
— Да, милорд. — Той скочи с кинжал в ръка.
— Да ти се намира нещо за четене?
— Като какво например?
— Нещо, каквото и да е. Просто думи наредени в редове.
— Един момент. — Той се отдалечи, светейки си с малко фенерче. След малко се върна и ми предложи книга и малка лампа за къмпинг. Благодарих му, върнах се на мястото си и легнах.
Беше интересна книга, написана от Албертъс Магнъс64 и очевидно открадната от Британския музей. Алберт предлагаше дълъг списък от рецепти за извършване на невероятни неща: как да се укроти буря и да се лети над облаците, как да се победят врагове, как да се накара една жена да бъде вярна на мъжа си…
Ето какво пише за последното: „Ако искаш жена ти да не бъде проклета, нито пък да пожелава мъже, вземи отделни части от Уулфи и косми, които растат по лицето или веждите му, и косми от брадата му и ги изгори, и нека ги изпие, без да знае и тя няма да пожелае друг мъж“.
Това трябва да разгневи „Уулфи“. Ако бях жена, това щеше и мен да разгневи; сместа трябва да е отвратителна. Но това е точната формула, така както е дадена, със заклинанието и всичкото му, така че ако имате проблеми с жена си и имате под ръка „Уулфи“, можете да опитате. Съобщете ми резултатите. Но по пощата, не лично.
Имаше няколко рецепти как да накара човек жена си да го обича, но в тях „Уулфи“ беше най-простата съставка. Скоро оставих книгата, изгасих лампата и загледах движещия се силует по полупрозрачната коприна на палатката. Стар се решеше.
После престанах да се измъчвам и се загледах в звездите. Никога не бях разглеждал звездите на южното полукълбо. В място като Югоизточна Азия човек рядко вижда звезди, а пък и аз, с развитото си чувство за ориентация, не се нуждаех от тях.
Южното небе беше прекрасно.
Наблюдавах една много ярка звезда или планета (изглежда, че около нея имаше диск), когато изведнъж разбрах, че тя се движи.
Станах.
— Хей! Стар!
— Да, Оскар?
— Ела да видиш! Един спътник. Голям.
— Идвам.
Светлината в палатката угасна и тя бързо дойде при мен, а също и добрия стар Руфо, който се прозяваше и почесваше по плешката.
— Къде е, милорд? — попита Стар.
Посочих й го.
— Ей там! Като си помисля обаче, може и да не е спътник, може да е един от онези ехо-балони.
Тя ме погледна, после погледна настрана. Руфо не кача нищо. Аз продължих да го гледам, сетне погледнах нея. Тя ме наблюдаваше. Отново вдигнах глава нагоре, гледах как онова се движи на фона на звездите.
— Стар — казах аз, — това не е спътник. Не е и ехо-балон. Това е луна. Истинска луна.
— Да, милорд Оскар.
— Тогава това не е Земята!
— Вярно.
— Хм… — Погледнах отново малката звезда, която се движеше толкова бързо между звездите, от запад на изток.
Стар каза тихо:
— Ти не се страхуваш, герое мой, нали?
— От какво?
— Да бъдеш на един непознат свят.
— Изглежда ми доста хубав.
— Да, хубав е — съгласи се тя, — в много отношения.
— Харесвам го — съгласих се и аз. — Но може би е време да науча нещо повече за него. Къде се намираме? На колко светлинни години или каквото е там разстояние, в каква посока?
Тя въздъхна.
— Ще се опитам, милорд. Но няма да е лесно, ти не си изучавал метафизична геометрия… пък и много други неща. Представи си страниците на една книга… — Все още държах под ръка онази книга с рецепти на Алберт Великия; тя я погледна. — Една страница може много да прилича на друга. Или да бъде много различна. Една страница може да бъде толкова близко до друга, че да се допира до нея, във всичките си точки… и все пак да няма нищо общо с нея. Ние сме толкова близко до Земята… точно сега… както са близки две последо вателни страници в една книга. И въпреки това сме толкова далеч, че в светлинни години това не може да се изрази.