Реших да стана най-добрия писар на армейски свещеник в САЩ. Постарах се да изтъкна умението си да пиша на машина. Дните ми във Форт Карсън бяха запълнени с машинопис, а вечерите посвещавах на училището.
По въпроса нямам какво друго да кажа.
Били ли сте някога в Югоизточна Азия? Пред нея Флорида е суха като пустиня. Където и да стъпиш джвака. Вместо трактори там се използват водни биволи. Храстите са пълни с насекоми и туземци, които гледат да те прецакат. За нас това не беше война… дори не беше „полицейска акция“. Ние бяхме „военни съветници“. Но един военен съветник, мъртъв от четири дни, мирише по същия начин, както и един труп в една истинска война.
Бях произведен в ефрейтор. Седем пъти бях произвеждан. И всеки път в ефрейтор. Не съм имал правилно отношение към военната служба. Така казваше ротният ми командир. Баща ми беше служил във флота, а пастрокът ми във военновъздушните сили; моите единствени армейски амбиции бяха да бъда писар на свещеника. Не обичах армията. Ротният ми командир също не я обичаше; той беше единственият лейтенант, който не беше произведен в капитан, и винаги, когато изпадаше в мрачно настроение, аз загубвах нашивките си.
Последния път това стана, когато му казах, че ще пиша до моя конгресмен, за да разбере защо единствено аз в цяла Югоизточна Азия трябваше да се уволня при навършване на възраст, а не поради изтекъл срок на служба… и това така го подлуди, че той не само ми скъса нашивките, ами излезе извън укритието, стана герой, а после загина. Ето така аз получих този белег върху счупения си нос и тъй като също бях герой, трябваше да получа и медал за храброст, само че нямаше кой да ме предложи.
Докато се възстановявах, решиха да ме върнат у дома.
В книгата си „Борба за слагане край на войната“ майор Ян Хей описва структурата на военните организации. Независимо от организационното щатно разписание всички военни бюрокрации се състоят от следните управления: „Изненади“, „Шеги“ и „Настойници“. Повечето въпроси се обработват от първите две, докато третото е много малко; това управление се състои от една възрастна дама, най-често в отпуск по болест.
Когато е зад бюрото си, тя понякога оставя иглите за плетене, хваща се за първото име, което попадне пред погледа й, и прави нещо добро. Вие видяхте как на два пъти бях измамен от управленията „Изненади“ и „Шеги“. Този път редник първи клас Гордън попадна в полезрението на управление „Настойници“.
Ето така… Когато разбрах, че ще се върна у дома веднага щом зарасне раната на лицето ми (малкият жълт брат не беше стерилизирал ножа си), аз подадох молба да бъда уволнен във Висбаден, където се намираше семейството ми, а не в Калифорния, както беше по документи. Не се сърдя на малкия жълт брат; той въобще нямаше намерение да ме остави жив… и сигурно щеше да успее, ако по-напред не беше убил ротния ми командир, а след това трябваше много бързо да се справи и с мен. Аз също не бях стерилизирал щика си, но той не се оплака, а само въздъхна и предаде Богу дух като разпрана кукла, от която изтичат дървените трици. Бях му благодарен. Той не само завъртя рулетката така, че бях уволнен, но ми внуши и една голяма идея.
Той и хирургът в болницата… Човек не може да заеме свястна работа без научна титла, така както не може да стане зидар, ако не е син или поне племенник на някой от този бранш. Но има титли и титли. Сър Исак Нютон, с научна титла от такъв скапан колеж като моя, сигурно щеше да слугува на Джо Тъмбфингърс7 — ако същият имаше диплома от някой европейски университет.
Защо да не защитя в Хайделберг? Имах намерение да се издържам с парите, които щях да получа от армията; бях си го намислил още навремето, когато се обадих в наборната комисия.
Според майка ми в Германия всичко било по-евтино. Може би парите щяха да ми стигнат да защитя докторат. Herr8 доктор Гордън mit белези на der Gesicht9 от Хайделберг! Това щеше ми донесе допълнително 3000 долара годишно от някоя фирма за производство на ракети.
По дяволите, ще се бия в един-два студентски дуела и ще прибавя на лицето си истински хайделбергски белези, за да си вдигна цената. Фехтовката беше спорт, който ми доставяше истинско удоволствие. Някои хора не могат да понасят ножове, рапири, щикове — въобще нищо остро; психиатрите са измислили за това специално име: ечмофобия. Идиотите, които карат със скорост сто мили в час по път, пригоден само за петдесет мили, също се паникьосват при вида на голо острие.