От друга страна, освен мекото място между рогата всеки от тези приятели имаше и мека долна част на корема си, подходяща за прострелване със стрела. Ако Руфо можеше да ме спусне малко…
Дадох му сигнал. Той започна бавно да ме спуска, на тласъци. За малко щеше да пропусне отново да спре. Трябваше да се издърпам малко нагоре. Някои от тези бебчета пръхтяха, изправяха се на задните си крака, бутаха се в надпревара да ме прободат. Един Ниджински73 между тях успя да одраска левия ми полуботуш, от което настръхнах.
При наличието на такъв силен стимул аз се изтеглих на ръце по въжето достатъчно високо, и пъхнах стъпалото си в клупа. Увиснах на въжето, закачен на един крак. Сетне свалих от рамото си лъка и опънах тетивата. Самото висене на въжето беше подвиг, достоен за опитен акробат… но опитвали ли сте се някога да опънете лък и изстреляте стрела, закачени на клуп в края на въже, дълго хиляда фута.
Това е най-добрият начин да си изгубите стрелите. Аз лично изгубих три и едва не си загубих и живота.
Опитах се да закопчея колана си около въжето. В резултат на това се обърнах с главата надолу и се простих с шапката си тип „Робин Худ“ и с още няколко стрели. Това се хареса на публиката; те ме аплодираха… мисля, че бяха аплодисменти… с които ме приканваха да повторя номера. Опитах се да преместя колана около гърдите си, за да мога да вися малко по-изправен… и евентуално да изстрелям една-две стрели.
Внимавах да не загубя сабята си.
Дотук единствено успях да привлека вниманието на публиката („Мамо, виж онзи смешен човек!“) и да се залюлея напред-назад като махало.
Последното, колкото и да беше лошо, ме наведе на една мисъл. Започнах да увеличавам амплитудата на люлеенето, засилвайки се като на детска люлка. Беше бавна работа и мина доста време, преди да достигна желания размах, тъй като периодът на това махало, за тежест на което служех аз самият, беше повече една минута… а нямаше никакъв смисъл да се опитвам да го ускоря. Човек трябва да се засилва но посока на люлеенето, а не срещу нея. Надявах се, че приятелите ми ме виждат достатъчно добре, за да разберат какво върша.
След безкрайно дълго време вече се люлеех напред-назад и описвах доста плоска дъга, дълга около сто фута, преминавайки много бързо над главите на юнаците в долната част на траекторията. В началото тези островърхи духове се опитваха да се движат заедно с мен, но се измориха и наклякаха по средата като ме наблюдаваха, а главите им се въртяха като на зрители на мач по тенис.
Винаги обаче се намират някои изобретатели. Имах намерение да скокна в края на дъгата, точно отвъд скалата и да заема позиция, опрял гръб в стената. Там теренът беше повдигнат и поради това нямаше да падна от много високо. Но един от онези рогати духове разгада намерението ми и изтича на това място. Последваха го още двама или трима.
Това реши въпроса; трябваше да скокна на другия край. Но малкият Архимед разгада и този ми ход. Той остави своите приятелчета на лицевата страна на скалата и затича след мен. В най-ниската точка на дъгата го изпреварих… но после се забавих и той пристигна преди мен.
Шансовете не бяха в моя полза. Освободих краката си, увиснах на една ръка, извадих сабята си и скокнах. Намерението ми беше да промуша онова меко място на главата му преди краката ми да достигнат до земята.
Паднах, изправих се на крака и се затичах към най-близката издатина на скалата и без да се спирам, намушках със сабята си онзи гений в корема.
Този удар ме спаси. Неговите приятели и роднини престанаха, да ме следят и се сбиха кой да докопа най-добрите ребърца, преди един глупак да тръгне към мен. Това ми позволи да се добера до един сипей в подножието на скалата, откъдето можех да стрелям с лъка.
Не ги чаках да ме нападнат. Просто ги оставих да дойдат достатъчно близко, за да не пропусна, прицелих се в разклонената кост74 на един стар мъжкар, който ги водеше, опънах лъка с всичка сила и стрелях.
Стрелата го прониза и се заби в стоящия зад него.
Останалите изядоха и двете жертви до последната хапка. Това беше тяхната слабост: голям апетит и малко мозък. Ако се бяха сдружили щяха лесно да се справят с мен.
Вдигнах очи нагоре. Високо над мен Стар бързо се спускаше по въжето. Движех се заднешком като рак, докато достигнах до мястото, където тя щеше да слезе.
Когато беше на височина около петдесет фута, тя даде сигнал на Руфо да спре спускането, изтегли сабята си и ме поздрави.
— Чудесно, герое мой!
И тримата носехме саби. Стар беше избрала една сабя за дуел с острие 34 инча… голяма сабя за жена, но и Стар беше голяма жена. Тя беше напълнила чантичката на колана си с лекарства — една злокобна предвидливост, прмислих аз, но в същото време разумна.