Знаех, че ще излети. Самолетът беше „Гууни Бърд“ — С-47, с много кръпки и Бог знае на колко милиона изминати мили. Ако беше на кеф можеше да стигне до Сингапур дори и с един двигател. Още щом видях тази летяща прастара колекция от маскировачна лента и лепило, разбрах че отново ми е провървяло.
Четири часа по-късно бях в самолета, който се отлепи от пистата.
На следващата сутрин, доста мокър, проверих в Американския отдел за военни превози кога ще отплава „Генерал Смит“. Гордостта на Тасмания — С-47 беше летял предната нощ през бури, а една от слабостите на моделите „Гууни Бърд“ беше, че текат. Но чистата дъждовна вода беше удоволствие след калта в джунглата. От отдела ми казаха, че корабът щял да отплава същата вечер, което беше чудесна новина.
Сингапур е като Хонконг, само че е разположен в равнина. Един следобед е достатъчен да го обходиш.
Взех едно питие в стария „Рафълс“, още едно в „Аделфи“, понаваля ме дъжд в парка за развлечение „Големия свят“, разходих се по „Алеята на промяната“ с една ръка върху парите, а друга върху ордерите и билетите за едно Ирландско лотарийно залагане.
Не обичам хазарта, ако приемем, че покерът не е хазарт, а майсторлък. Това обаче беше дан на почит към богинята на щастието, благодарност за една поредица от щастливи събития. Ако тя реши да ми отвърне със 140 000 щатски долара, нямаше да й откажа. Ако ли пък не… е, цената на билета беше 2.80 щатски долара. Аз платих 9.00 сингапурски долара или 3.00 щатски долара — един малък жест от страна на човек, който току-що е спечелил безплатен билет за околосветско пътуване… да не говорим за това, че се е измъкнал жив от джунглата.
Спестих доста пари, като се измъкнах от „Алеята на промяната“ и се спасих от две дузини крачещи банки, желаещи да ми продадат още билети, сингапурски долари, всякаква валута… или моята шапка, ако не съумея да си я опазя. Достигнах до улицата, извиках едно такси и казах на шофьора да ме закара до кея, където беше акостирал корабът. Това представляваше победа на духа над плътта, защото се колебаех дали да не се възползвам от възможността да се облекча от огромното биологическо напрежение, което изпитвах. Добрият стар Гордън с белега на лицето дълго време беше игъл скаут14, а Сингапур е един от седемте греховни града, където може да се случи всичко.
Не искам да кажа, че съм останал верен на съседското момиче — младата дама в родината, от която научих толкова много за света, плътта и човека, която ми устрои едно очарователно изпращане вечерта преди да бъда зачислен на военна служба, а после ме заряза по средата на единичното обучение. Изпитвах към нея чувство на благодарност, но не и на лоялност. Наскоро след това тя се омъжи и сега има две деца — нито едно не е от мен.
Истинската причина за моето биологическо безпокойство беше географска. Онези малки жълти братя (заедно с които и срещу които воювах) имаха малки жълти сестри, много от които можеха да се купят съвсем евтино, или дори само pour lamour ou pour le sport15.
Дълго време те бяха единствените местни жени. Медицинските сестри? Те са офицери. А певиците в организациите за развлечение на военнослужещите, които идваха чак от Щатите, бяха по-недостъпни дори и от медицинските сестри.
Не бях против малките жълти сестри заради цвета на тяхната кожа. Моето лице също не беше много светло, с изключение на дългия розов белег. Работата е в това, че те бяха малки.
Аз тежах сто и деветдесет фунта16, само мускули и никаква тлъстинка и не можех да повярвам, че една жена, висока четири фута и десет инча17, която тежи само 90 фунта и изглежда едва дванайсетгодишна, се отдава по собствена воля. За мен това прилича повече на някакво безмилостно, наложено от закона на природата, изнасилване. Това ме прави психически импотентен.
А Сингапур има вид на място, където може да се намери голяма жена. Но когато се измъкнах от „Алеята на промяната“ внезапно хората започнаха да не ми харесват, били те големи или малки, мъже или жени. Отправих се към кораба и може би се предпазих от шарка, мек шанкър, жълта треска, дископатия и разтегнато ахилесово сухожилие. Това беше най-мъдрото ми решение след онова, което взех още четиринайсетгодишен, когато отказах да се боря с един средно голям алигатор.
Обясних на шофьора на английски къде искам да ме закара, повторих го на китайски, доколкото бях понаучил (не много; беше едно наречие, което се говори в Кантон, седемтонално, а в училище бях учил само френски и немски), показах му една карта, на която беше отбелязано мястото на акостиране, а името му беше отпечатано на английски и изписано с китайски йероглифи. Всеки, който напуска кораба, получава такава карта. В Азия шофьорите на таксита говорят достатъчно добре английски, за да те заведат в квартала с червени фенери и в магазини, където може да се купи „евтино“. Ала те никога няма да намерят дока, който търсиш или мястото, където е акостирал корабът ти.