Моят шофьор изслуша обясненията, погледна картата и каза:
— О’кей, Мак18. Ясно.
После потегли и взе първия завой така, че гумите изсвириха, а той крещеше на рикшите, кулитата19, децата, кучетата. Бях доволен, че сред хилядите шофьори съм попаднал тъкмо на него.
Изведнъж аз се изправих и му извиках да спре.
Тук трябва да обясня нещо: аз трудно мога да се изгубя.
Наречете го пси-талант, като този, който изучават в Дюк. Майка ми обичаше да казва, че синчето й има „дарба за ориентиране“. Наречете го както искате, но аз бях шест или седемгодишен преди да разбера, че някои хора могат да се изгубят. Аз мога да се върна безпогрешно по съвсем непознат път, да повторя всяка своя стъпка дори и на тъмно, дори и в джунглата. Поради тази причина бях повишаван толкова пъти в ефрейтор и обикновено се месех в работата на сержанта. Патрулите, които съм водил, винаги се връщаха… искам да кажа, оцеляваха. Това действаше успокоително на градските момчета, които не желаеха да останат вечно в джунглата.
Извиках, защото шофьорът зави надясно, когато трябваше да завие наляво и се канеше да се върне отново по същия маршрут.
Той засили.
Отново извиках. Шофьорът обаче вече не разбираше английски.
Изминахме още една миля и след няколко завоя спря поради задръстване на пътя. Скочих от колата, той също скочи, започна да говори нещо на китайски, и да сочи таксиметъра в колата. Веднага се струпаха китайци, които увеличиха гюрултията, а децата ме задърпаха за дрехите. Държах ръката си върху парите и се зарадвах, когато съгледах един полицай. Извиках му и той ме видя.
Полицаят премина през тълпата като размахваше дълга тояга. Беше индус. Попитах го:
— Говорите ли английски?
— Разбира се. Разбирам и американски. — Обясних му какъв е проблемът, показах му картата и казах, че шофьорът ме е взел от „Алеята на промяната“ и че се въртим в кръг.
Полицаят кимна и започна да говори на шофьора на трети език — малайски, предполагам. Най-после полицаят каза:
— Той не разбира английски. Мислил, че искате да ви закара до Джохор20.
Мостът за Джохор е най-далечното място, до което може да се отиде от мястото, където беше акостирал корабът, без да се напуска Сингапур. Отговорих гневно:
— По дяволите, как така не разбира английски?
Полицаят вдигна рамене.
— Вие сте го наел и трябва да му платите според показанието на таксиметъра. Сетне аз ще му обясня къде желаете да отидете и той ще ви закара за предварително уговорена сума.
— По-скоро бих го изпратил в ада.
— Това е напълно възможно. Все пак предлагам да му платите. Таксиметърът се върти.
Идва момент, когато човек трябва да отстоява правата си, иначе сутрин, когато се бръсне, не ще може да се гледа в огледалото. Аз обаче вече се бях избръснал, така че платих — 18.50 сингапурски долара за това, че този тарикат ми загуби един час и ме отдалечи от мястото, където трябваше да отида. Шофьорът искаше и бакшиш, но полицаят му каза да млъкне и после ме помъкна със себе си.
Като използвах и двете си ръце стисках ордерите, парите и билетите за лотарийно залагане. Но писалката ми изчезна, и цигарите, и носната кърпа, и една запалка „Ронсън“. Когато усетих някакви призрачни пръсти да опипват каишката на ръчния ми часовник се съгласих с предложението на полицая, неговият братовчед, честен човек, да ме закара до кораба за определена, и то умерена сума.
Оказа се, че „братовчедът“ тъкмо идва по улицата. Половин час по-късно бях на кораба. Никога няма да забравя Сингапур… град, в който човек може да научи толкова много.
Глава втора
Два месеца по-късно бях на френската Ривиера. Настойницата — добрата държавна майчица, се грижеше за мен през Индийския океан, Червено море, та чак до Неапол. Живеех здравословно: упражнения и слънчеви бани сутрин, които подсилваха моя тен, почивка и сън следобед, игра на покер вечер. Има много хора, които не знаят възможностите за повишаване на шансовете при покера (не големи, но поддаващи се на изчисление), но имат голямо желание да ги научат. Когато пристигнахме в Италия вече имах добър тен и значителна сума спестени пари.
Още в самото начало на пътуването някой се разори и пожела да играе с билет за лотарийно залагане. След кратка размяна на мнения билетите за лотарийно залагане бяха приети като валута с известно дисконто — 2.00 щатски долара за билет. Слязох от борда с петдесет и три такива билета.