— Казах вече, че съжалявам! Ама и ти имаш един речник!
— Какъвто въпросът — такъв и отговорът!
— Да, бе! Точно за учител! Да ти врътна кълката и да се намокриш! — каза го, като ме имитираше доста сполучливо и въпреки, че не исках, се разсмях: Тя също се усмихна и това стопи напрежението помежду ни.
— Знаеш ли, Вальо? — за пръв път се обърна по име към мен — С никого не съм се скарвала толкова бързо досега! С никой непознат, разбира се!
— Че аз непознат ли съм! Мислех, че вече съм ти ясен?
— Ако искаш, вярвай, но те приемам като стар, стар приятел, когото не съм срещала много отдавна!
— Добрите стари приятели не се карат, щом се видят! Тя ме погледна и едва сега, на приближаващата светлина забелязах, че очите и са кафяви и много красиви — големи и леко извити, като на японка.
— А ако приятелят много ти е липсвал? — каза го така, сякаш се отнасяше за мен — Първо ти се иска да му се накараш, а после…
— После? — с глух глас запитах, хванах и я целунах по свежите, леко отворени устни. Отвърна ми толкова непринудено и топло, че се осъзнах едва когато клаксона на „Нисата“ продра магията, обхванала и двамата. Като някакви кретени стояхме на асфалта и в светлината на фаровете се целувахме. Всичко беше толкова бързо и неочаквано, та ми се струваше че гледам някакъв филм.
— Айде бе, хора! — викаше през Прозореца шофьорът — Нали щяхте да ходите в София?
Качихме се и продължихме пътуването. Мария се сгуши в мен, като от време на време ме поглеждаше усмихната. Преди да влезем в столицата, заспа. Шофьорчето изглежда се чувствуваше малко неловко, защото през цялото време пуши без да отрони дума. В София спря близо до Централни хали, угаси двигателя и притеснено запита:
— Какво ще правим сега, куклата? Тъй сладко е заспала, че да ти е жал да я събудиш!
— Няма проблеми! — отвърнах и духнах в лицето на Мария. Като злато се разпиля русата и коса. Леко се размърда и отвори очи. Благодарихме и слязохме от колата. Като се сбогувахме, шофьорчето усмихнато ми заръча:
— И да я пазиш, ей!
Като му махах с ръка, извиках:
— На никого няма да я дам!
„Нисата“ като муха забръмча, отдалечавайки се под светлината на уличните лампи. Останахме само двамата.
II
Цяла нощ се разхождахме с Мария из заспалия столичен град. Въздухът, макар и хладен, бе свеж и приятен — нещо нетипично за вечно опушената София. От време на време по пустите улици прелитаха таксита, а едно дори спря до нас. Отпратихме го и продължихме безкрайния си разговор. Така, крачейки бавно, притиснати един към друг, ми се струваше че можем да вървим до края на света.
Мария бе студентка в Софийския университет за първа година, специалност — българска филология. Имаше удобна квартира от самостоятелна стая в някакъв апартамент, близо до центъра на града. Беше сама и нямаше намерение да я дели с никого, въпреки високия наем.
— Нашите държат да имам всичко! Честно казано, дори ме глезят малко! — призна тя. Баща и бил полковник, командир на малко поделение някъде из нейния край, а майка и вече трета година работела в Мозамбик като лекарка. Почти всеки месец и пращала нови вносни тоалети и обувки.
— Аз съм сама, нямам брат или сестра и всичко е само за мен! — малко снобски самодоволно заключи по някое време тя.
— А защо, като имаш достатъчно средства, пътуваш на стоп?
— А иначе как щях да те срещна? — отговори на въпроса ми с въпрос.
Замълчахме. Неусетно се бе разсъмнало и ахроматичната светлина на утрото превръщаше всичко наоколо в елементи на чернобяла фотография. Спусналият се студ и вятър, носещ облаци прах, изявяваха претенциите си към новия ден. Спряхме във входа на една стара кооперация и Мария се притисна до мен.
— Кажи ми нещо за себе си!
Вдигнах яката на якето си. Темата не ми харесваше. За да подтисна една прозявка, сложих длан пред устата си и през нея промърморих:
— Няма нищо за казване!
Тя ми свали дланта, целуна ме нежно и настоя:
— Мъничко ще ми кажеш! Все пак не си престъпник, я! Замислих се. Погледнато от нечия страна, за някого можех да съм дори престъпник. Или предател да речем. Не ми се говореше, но започнах:
— Не мога да кажа нищо добро за себе си, Мария. Като малък бях послушно дете, като голям — също. Родителите ми ме изучиха, настаниха на работа, купиха ми жилище и кола, а накрая дори ме ожениха. Вярно, избраха ми симпатична жена, но тя ме вълнуваше точно толкова, колкото и цветния ми телевизор в хола. На пръв поглед, за останалите, всичко при мен беше наред, дори се намираха ахмаци да ми завиждат. Един ден обаче, жена ми заяви, че е бременна. Тя се радваше, а мен ме обзе големият ужас. Само това ми липсваше, за да се превърна в абсолютен крепостен селянин. Това, че живеехме в голям град, не оправяше нещата, защото си беше една скучна и глуха провинция. Седмица — две след това, съпругата ми с разочарование установи, че и се е разминало. Излезе, че и едно дете като хората не съм могъл да и направя. На всичко отгоре взе да ме утешава, че имаме много време и все някой ден работата ще стане както трябва. Мълчах, гледах и слушах, но накрая нервите ми не издържаха. За да не изтърва и последния си шанс, да усетя вкуса на свободата, една вечер се напих като прасе и я напуснах. Ей така, без видима причина. Преместих се у нашите, но те бяха на нейна страна и ми натякваха ежедневно, че съм виновен. Изкараха ме алкохолик, неблагодарник и какво ли не още. За да им докажа, че не са съвсем прави, на трезва глава напуснах работа, а после и тях самите. Просто си взех якето и излязох на пътя. Там те срещнах и сега стоим тук двамата, а не съм сигурен дали всичко не е сън, или някоя от измислиците, които си съчинявам нощем, като не ми се спи. Това е.