— Значи ти просто си избягал? — упрекна ме Мария.
— Може и така да се каже! — не възразих аз.
— Но това не е честно! — долових болка в гласа и. — Постъпил си като безотговорен егоист.
— Сигурно си права, защото и другите това казваха.
— И сега ще се шляеш няколко дни тук, а като ти омръзне, ще избачкаш номера „Блудният син се завръща“, нали?
— Нямам такова намерение!
— Сега може би нямаш, но точно това ще направиш!
— Няма?
— Има! Глупак, такъв! А аз си помислих, че… — не можа да продължи тя, защото се разплака. И за да не се чувствува толкова нещастна взе, та ми извъртя един як шамар, а после побягна. По улицата вече имаше доста хора, които бързаха за работа или кой знае къде на майната си. Реших, че много съм се застоял на това място, затова бавно тръгнах. Не знаех накъде отивам, но нямаше никакво значение, защото сега всичко ми принадлежеше. И шумния град, и мръсните трамваи, и гълъбите по покривите, и най-вече СВОБОДАТА ми, която не знаех какво да правя.
III
След два дни щеше да е Коледа и аз тръгнах да напазаря нещо за празничната вечер. Току що ми бяха броили първата заплата от новата работа, а тя бе почти двойно повече, от тая, която получавах като учител преди. Имах книжка на професионален шофьор от казармата и благодарение на нея сега всеки ден карах най-потрошения камион в София. Работех към едно автостопанство и разнасях варов разтвор по строежите. От предприятието ми уредиха стая в общежитие, достойно за някой филм на ужасите. Такова гето, заринато с боклуци, хлебарки и утайки от човешката раса, трудно би си представил човек. На мен обаче ми харесваше, сигурно защото не бях по-добър от тях.
— Влязох в един магазин за деликатеси и започнах да разглеждам изложените стоки. Накрая купих бутилка шампанско и една щафета смядовска луканка.
Платих и тръгнах да излизам, а пред мен изведнъж застана Мария. Стоеше и ме гледаше мълчаливо, със сериозни очи, хората ни побутнаха, защото им пречехме, докато тя не ме хвана за ръката и излязохме навън. Хиляди цветни крушки се опитваха да стоплят студената зимна вечер, стотици хора вървяха край нас, а ние мълчахме. Накрая Мария проговори:
— Значи си останал! Повдигнах рамене в отговор. Какво можех да кажа на това красиво младо момиче? Че ще плюя на единственото, пък било и неразумно свое решение в живота ли? Как ли пък не! Друго ако не, то поне инат имах в изобилие. Можех и на нея да дам, но тя си имаше достатъчно. Личеше и по физиономията.
— Видях те през витрината и влязох да се убедя, че си ти! — сякаш за оправдание отбеляза тя.
— Е, аз ли съм?
Усмихна се насила. В сребристото си кожено палто и белите ботуши, изглеждаше като коледен подарък, само дето и трябваше една панделка отгоре. Стори ми се пораснала и някак по-женствена.
— Много си хубава! — опитах се да бъда вежлив.
— Ами, все същата съм си! — засмя се доверчиво Мария и ме хвана под ръка — Нали може?
— Може, но вземи това! — подадох и луканката, за да ми е удобно. Вървяхме бавно и мълчаливо. Като стигнахме площада пред Народното събрание, тя запита накъде отиваме. Погледнах я учудено:
— Просто се разхождаме!
— Мислех, че ме водиш в квартирата си! — сериозно каза Мария.
— Откъде накъде? — дадох си вид на глупак.
— Извинявай, заблудила съм се! Предположих, че вече можеш да вземаш решения сам!
— Мога и за това не те водя в оная дупка, където спя нощем!
— А искаш ли да ме заведеш изобщо някъде?
— Не само искам, но и ще го направя!
— И къде ще ходим?
— Не казвам! Ти откога не си пътувала на стоп? Тя се засмя: