— Ако искаш да знаеш, това бе единственият стоп в живота ми!
— И се нацели точно на мен?!
— Защо, не ти ли харесва?
— На мен ми харесва, но на теб едва ли!
— Ти за мен не мисли? Казвай къде отиваме на стоп сега!
— Върви и не питай! Искам да те изненадам! — Добре! Да тръгваме, че ми е студено!
Забързахме. Оставих я пред НДК и с едно такси отпраших към автобазата. На портала се обадих на пазача бай Манол, че имам спешна работа и трябва да изкарам камиона. Той кимна заговорнически и прибра стотачката, която му мушнах в ръката. Запалих „Камаз“ — а и го подгоних по празните вече булеварди. В кабината всичко дрънчеше, подскачаше и хлопаше, но парното работеше идеално и скоро стъклата се изпотиха от топлина. На тротоара пред НДК Мария ме чакаше и аз заковах спирачки пред нея. Уплашена от големия грозен камион, тя се дръпна назад, но когато отворих вратата и я извиках, бързо като катеричка скочи в кабината.
— Ей, какво е това ужасно нещо? — имаше предвид сплескания с вар „Камаз“, но аз не отговорих, защото тъкмо навлизах в едно оживено кръстовище. Малко по-късно, излязъл вече на околовръстното шосе, я запитах на къде да карам. Тя си съблече кожуха и запита:
— Не си откраднал камиона, нали?
Уточних, че можем да разполагаме с него следващите два дни, защото бяха почивни. Разказах и как съм се устроил, като непрекъснато се шегувах, но тя стоеше сериозна и току ме поглеждаше изпитателно. Накрая ме помоли да спра. Отбих вдясно и загасих двигателя. Само парното бучеше тихо и навяваше топъл въздух.
— Наясно ли си със себе си, Вальо? — хвана ме за ръката и я стисна силно.
— Какво искаш да кажеш? — направих се на утрепал.
— Много добре знаеш, за какво те питам! Издърпах си ръката. Не исках да говоря за неща, които ме връщаха назад. Тя постоя малко, очаквайки отговор, после тихо заговори:
— Като те видях в магазина, идеше ми да скоча до небето от радост! Знам, че е глупаво, след като сме били само една нощ заедно, но аз съм си такава. Като приема някого от първия път, той си остава при мен завинаги.
— Защо избяга тогава? — прекъснах я аз.
— Защото помислих, че си страхливец! И защото едва те харесах и ти побърза да ме разочароваш!
— Като ти казах истината!?… Май по-добре бе да ти дръпна някаква лъжа и да те изчукам, а после разочаровай се колкото щеш!
— Спри! — запуши ми устата с длан — Ако беше такъв, нямаше да те харесам още там, на шосето! Спомняш ли си, тогава ти казах, че си по-различен от другите?
— Спомням си, че се целуваше прекрасно!
— Забравила съм вече! Не съм го правила от два месеца!
— Какво чакаме тогава? — приближих я аз. Тя се вкопчи в мен и впи горещите си устни в моите. Камионът като че ли се завъртя на шосето. След малко Мария ме отблъсна грубо:
— Дръпни се! Трябва да уточним нещата! Хванах кормилото и го стиснах здраво. Мразех да говоря за това, какво ми е на душата.
— Е, уточнявай тогава! Мери, тегли, смятай, прави си бакалските сметки, но мен не ме набърквай в това! Знаеш, че обикновено разочаровам хората край себе си.
— Знам, че ми харесваш Вальо! Знам още, че искам да сме заедно днес, утре и всичките дни напред, но се страхувам от възможността един ден да си тръгнеш, както си го правил вече преди!
— Какво очакваш от мен? Да обещая, че ще съм послушно дете? — изръмжах неохотно. Пак се опитваха да ми надянат хомот.
— Ако наистина си решил, да започнеш начисто, от ден първи, сега ще подкараш тоя глупав камион към твоя град! Ще ме представиш на бившата си жена и родителите си и ще им обясниш всичко! Ще го направиш; ако ме искаш разбира се! Ако ти трябвам само за леглото, обръщай и карай в квартирата ми! За мен не е проблем да преспя един път с тебе! Казах вече, че ми харесваш!
— А защо само веднъж? — опитвах да се пазаря — Не може ли повече?
— Не ставай нахален! Това ще ти е подарък за Коледа! Решавай сега!
— Какво да решавам, като ти вече всичко си решила?
— Изборът е твой, скъпи! — присмя ми се тя.
— Не обичам друг да ми казва какво да правя, Мария! Дори решението да ми харесва! Точно затова избягах, ако си спомняш! И не мисли, че съм умрял за едното чукане! Не приемам никакви подаръци, ако ще ми поставят условия! Ясно? — бях повишил глас, без да усетя.
— Добре, не викай! — пак залепи длан на устата ми тя.
— Измити ли са ти ръцете? — хванах я за пръстите и ги захапах със зъби. Стиснах леко и тя изписка престорено:
— Знаех си аз, че си големият лош вълк! Ще ме ядеш ли, или ще си умра невкусена?
— Направо умирам от глад! — заявих и се нахвърлих да го доказвам. Кабината на камиона не бе комфортна като квартирата и, но определено бе за предпочитане пред моята. Като свършихме я запитах: