— Защо не каза, че ти е за пръв път?
— Защото не ме пита! И защото с теб всичко ми е за пръв път — автостопа и чукането, и желанието да бъда само твоя!
— И желанието да бъда само твой! — провокирах я, но тя не се смути:
— Защо не? Аз не обичам да деля своето с другите!
— Че откога съм твоя собственост?
— От сега!
— Така ли?
— Така!
— Е, — въздъхнах — май пак ще те разочаровам! Не съм ти джобно ножче и нямам намерение да ставам такова, госпожичке! Свободен човек съм и ще правя каквото си искам, дори и да не ти харесва!
— Защо, до тук всичко ми хареса!
— От тук нататък, обаче?
— Ти ще кажеш!
— Какво да кажа?
— Какво ще правиш!
— Нищо няма да казвам, а ще запаля камиона и ще тръгнем!
— Закъде?
— Има ли значение?
— За мен има, но това тебе, като СВОБОДЕН човек — тя натърти на думата — изобщо не те засяга!
— Добре! — съгласих се и завъртях стартера. Дадох мигач и обърнах Към София. Включих на по-висока предавка и погледнах към Мария. Беше се отпуснала спокойно на седалката и гледаше през страничното стъкло. Не изглеждаше на разстроена.
— Какво ме зяпаш? — беше уловила погледа ми в отражението на стъклото — Мислиш, че ще ревна да се оплаквам ли?
— Не съм казал такова нещо!
— Но си го помисли?
— Няма такава работа!
Тя се завъртя към мен и закрещя:
— Мисли си каквото искаш! Прави каквото искаш! Все ми е едно, щом сме заедно! — и за да не бъде отстъплението и пълно, добави — Мръсно прасе такова!
— Е, да чуя и аз една хубава приказка от тебе! — облекчено въздъхнах. Дълбоко в себе си, се надявах да стане точно така. Напред, встрани блеснаха неоновите светлини на някаква бензиностанция. Намалих и спрях до, нафтовата колонка.
— Наливай до горе! — казах на приближилия се бензинаджия. Той мушна човката, на маркуча и горивото засвистя в резервоара. Щом заредих, извих машината и оставих столицата зад гърба си. Набрах скорост, а Мария подскочи на седалката:
— Сега пък накъде тръгна?
— Чака ни дълъг път, собственичке!
— Колко дълъг?
— Около петстотин километра, а после ще видим! Тя се приближи до мен, обви ръка край врата ми и ме целуна по ухото:
— Какво ще видим после, Вальо?
— Колко ще издържим ние двамата!
— Искаш ли го наистина?
— Да!
— Повече от свободата си?
Ама, че хлапачка! Тя не разбираше, че свободата изобщо, беше някакво илюзорно понятие, почти без смисъл.
Възможността да се лиша от свободата си сам, за нещо толкова хубаво, като чувството, което изпитвах към нея, бе самата свобода. И понеже нещо много сложно се получи, отвърнах:
— Обичам те!
Камионът наистина бе абсолютна бракма, но имаше много мелодични тромби. Натиснах ги продължително и затова не чух какво ми каза Мария. Обаче се досетих. Но няма да го споделя, защото това беше много лично нещо и трябваше да си гледам пътя. А има ли нещо по-хубаво от пътя, който е пред нас?