Езикът, с който Маккарти рисува страховитите си видения, е екстатичен и екзалтиран, благодарение на което от романа струи светлина въпреки мрачните пейзажи и епизоди. В „Пътят“ има пасажи, които се отличават с такава изключителна лирическа красота, че в ума се включват някакви невроестетически вериги, които пораждат същото чувство, каквото човек изпитва, когато се спре пред прекрасна картина в галерията. Учудващо е съчетанието на изящната лиричност с ужасяващата образност на картините, в което може би се крие и стилистичното тайнство на Маккарти. Песимизмът наистина доминира тук и в същото време читателят вижда отвъд него. Това е изкуство, което едновременно плаши и вдъхновява. Хипнотичната проза на Маккарти притежава свойството да улавя неуловимото: надеждата пред лицето на безнадеждността, ефимерната природа на съществуването, изчезващите светове, които всички ние носим в себе си. Макар фокусът да е постоянно върху двама безименни пътници, ние постепенно осъзнаваме, че те носят огъня на целия човешки род и съдбата на целия свят зависи от баланса на тяхната безнадеждна мисия. В „Пътят“ отекват отгласи от „Робинзон Крузо“, „Повелителят на мухите“ и „Книгата на Йов“ и въпреки това тази гениална творба има свой стил и послание, които я правят уникална и неповторима. Това е книга за нежността, която стои над всичко. Светът е унищожен, но въпреки цялата разруха, остава тънката нишка на надеждата — дори в края на всички неща…
От преводача
Когато се събуди в гората, в тъмнината и студа на нощта, той протегна ръка, за да докосне детето, което спеше до него. Нощите бяха по-тъмни от мрака, а всеки следващ ден по-сив от предишните. Като началото на някаква студена глаукома, която замъгляваше света. Ръката му се издигаше и спускаше леко с всеки скъпоценен дъх. Той отметна найлоновата мушама, надигна се сред купчината вонящи връхни дрехи и одеала и потърси на изток някаква светлина, но такава нямаше. В съня, от който се беше събудил, мъжът се бе залутал в странна пещера, воден за ръка от детето. Светлината играеше върху влажните варовикови стени. Като поклонници от древна легенда, погълнати и изгубени сред вътрешностите на гранитен звяр. Дълбоки каменни тръби като на орган, където водата капеше и пееше, отброявайки равномерно и непрестанно минутите, дните и часовете на земята. И в далечния край на пещерата едно създание надигна мократа си паст от каменното езеро и се загледа в светлината с мъртвешкибелите си незрящи очи като яйца на паяк. Сетне завъртя глава ниско над водата, сякаш за да улови миризмата на онова, което не можеше да види. Голо, бледо и прозрачно, чудовището стоеше приведено, а алабастровите му кости хвърляха сянка върху скалите зад него. Червата му, туптящото му сърце. Мозъкът, който пулсираше в матовата стъклена камбана. То разтърси глава наляво-надясно, простена тихо, обърна се и потъна безшумно в мрака.
С първата сивкава светлина на деня той стана, остави момчето да спи и тръгна по пътя. Сетне приклекна и се загледа на юг. Гола, мълчалива, безбожна земя. Предполагаше, че е октомври, но не беше сигурен. От години не поддържаше календар. Пътуваха на юг. Нямаше да оцелеят тук още една зима.
Когато стана достатъчно светло, че да използва бинокъла, той огледа долината. Нещата постепенно изплуваха в утринния мрак. Меката пепел се виеше над асфалтовата настилка. Проучи каквото можа. Няколко участъка от пътя надолу сред мъртвите дървета. Търсеше да види нещо като цветно петно. Някакво движение. Следа от издигащ се дим. Мъжът свали бинокъла, дръпна памучната маска от лицето си, избърса носа си с опакото на ръката и отново огледа периметъра. Сетне просто седна, без да сваля бинокъла, наблюдавайки как пепелявата светлина на деня постепенно се трупа над земята. Знаеше само, че отговорността за детето лежи на неговите плещи. Мъжът каза: Ако то не е думата на Бог, Бог никога не е говорил. Когато се върна, момчето още спеше. Той дръпна синята найлонова мушама от него, сгъна я и я понесе към пазарската количка, където грижливо я прибра. Върна се оттам с чиниите, няколко царевични питки в найлонова торба и пластмасово шише със сироп. Разгъна на земята малката мушама, която използваха като маса, нареди всичко там, извади пистолета от колана си, сложи го на покривката и сетне просто седна, наблюдавайки момчето, докато спеше. През нощта беше свалил маската от лицето му и сега тя беше заровена някъде сред одеалата. Продължи да следи момчето с очи, после погледна към пътя между дърветата. Тук не бяха в безопасност. През деня лесно можеха да бъдат видени от пътя. Момчето се завъртя сред купчината одеала. Отвори очи.