Когато се изясни, те слязоха при количката, дръпнаха брезента и взеха още одеала и нещата, които щяха да им трябват за през нощта. Сетне се върнаха обратно на хълма, направиха си бивак върху сухата пръст под скалата и мъжът обгърна момчето с ръце, опитвайки се да го стопли. Завити с одеалата, те гледаха как безименният мрак се спуска и ги обгръща. Сивите очертания на града изчезнаха с настъпването на нощта, стопявайки се като видение. Той запали малката лампа и я сложи на завет. После, хванати ръка за ръка, тръгнаха към върха на хълма, накъдето се изкачваше и пътят, и откъдето можеха да огледат тъмнеещата земя на юг, загърнати с одеалата си, търсейки да видят някаква следа от огън или запалена лампа. Но нямаше нищо. Тяхната лампа под скалите беше единственото светло петънце и след малко потеглиха обратно. Изядоха студена бедната си вечеря и легнаха в завивките си с лампата между тях. Мъжът беше извадил детската книжка, но момчето беше твърде уморено, за да слуша. Може ли да оставим лампата запалена, докато заспя? — попита то. Да. Разбира се, че може.
Момчето дълго не можа да заспи. След известно време се обърна към мъжа. Под слабата светлина на лампата лицето му беше на черни ивици от дъжда, като на някакъв древен драматичен герой.
Може ли да те попитам нещо?
Да. Разбира се.
Ние ще умрем ли?
Някой ден. Но не и сега.
И ще продължаваме да вървим на юг.
Да.
За да ни бъде топло?
Да.
Добре.
Добре какво?
Нищо. Просто, казвам добре.
Заспивай.
Добре.
Ще угася лампата. Може ли?
Да. Може.
И по-късно в тъмнината: може ли да те попитам нещо?
Да, разбира се, че може.
Какво ще правиш, ако умра?
Ако ти умреш, и аз ще умра.
За да бъдеш с мен ли?
Да. За да бъда с теб.
Добре.
Той лежеше и слушаше как водата капе от клоните на дърветата. Студът и тишината. Суровите странстващи ветрове разнасяха пепелта от доскорошния свят сред пустошта. Събираха я на вихрушка и я разпиляваха отново. Всичко беше откъснато от котвата си. И сега летеше в пепеливия въздух, трептящо и мимолетно. Само сърцето ми да беше от камък.
Мъжът се събуди преди да се съмне и дълго гледа как сивият ден започва. Муден и все още непрогледен. Стана, докато момчето още спеше, обу си обувките, наметна се с одеалото и тръгна сред дърветата. Спусна се към една пукнатина в скалата, наведе се над нея и дълго кашля. Сетне просто коленичи в пепелта. И вдигна глава към бледия ден. Там ли си? — прошепна мъжът. Ще те видя ли най-накрая? Имаш ли шия, за да те удуша? Имаш ли сърце? Проклет да си навеки, имаш ли душа? О, Господи, прошепна той. О, Господи.
Минаха през града на следващия ден по обед. Мъжът държеше пистолета под ръка върху навития брезент на количката. Гледаше момчето да е наблизо. По-голямата част от града беше опожарена. Нямаше никакви следи от живот. Колите по улиците бяха плътно покрити със сажди, всичко тънеше в пепел и прах. Върху спечената кал се виждаха вкаменени отпечатъци от стъпки и гуми. На прага на една врата лежеше труп, изсъхнал до кожа. Лицето му гледаше оцъклено към небето. Мъжът дръпна момчето по-близо до себе си.
Просто помни, че нещата, които слагаш в главата си, остават там завинаги, каза той. Помисли над това.
Но човек все пак забравя някои неща, нали?
Да. Забравяш онова, което искаш да запомниш, и помниш онова, което искаш да забравиш.
Имаше едно езеро на около миля от фермата на чичо му, където през есента ходеха да събират дърва за огрев. Седеше на кърмата на лодката, потопил ръка в студената вода, докато чичо му се привеждаше над греблата. Краката на стареца, обути в обувки от черна ярешка кожа, бяха опрени в подпорите. Сламената му шапка. Лулата от царевичен кочан между зъбите му и тънката нишка слюнка, която се процеждаше от чашката на лулата. От време на време той се взираше в далечния бряг, задържайки греблата, изваждаше лулата от устата си и избърсваше брадичката си с опакото на ръката. Брегът беше опасан с брези, които се белееха като кости на фона на тъмните вечнозелени дървета. Край водите на езерото стърчаха изкривени дънери, посивели и проядени — повалени от някогашни урагани дървета. Стволовете им отдавна бяха нарязани и отнесени за огрев. Чичо му обърна лодката и отпусна греблата, които се понесоха над песъчливите плитчини, докато носът заора в пясъка. Мъртъв костур, обърнат с корема нагоре в бистрата вода. Пожълтели листа. Те събуха обувките си върху топлите боядисани дъски, извлякоха лодката на брега и пуснаха котвата, която представляваше тенекия от свинска мас, напълнена с бетон, с халка в средата. Вървяха по брега, докато чичо му изучаваше дънерите и пуфтеше с лулата си, преметнал въже от манила3 през рамо. Накрая избра един и двамата го преобърнаха, използвайки корените му като лостове, докато го накараха наполовина да плува. Бяха навили крачолите си до коленете, но въпреки това се измокриха. Завързаха въжето за един клин, забит в задната част на лодката, и потеглиха отново през езерото, влачейки бавно дънера след себе си. Вече беше вечер. Ритмичното скърцане на греблата. Тъмното стъкло на езерото и светлините от прозорците покрай брега. Някъде се чуваше радио. Нито един от тях не бе продумал и дума. Това беше съвършеният ден от детството му. Ден, който щеше да оформи много идни дни.