Оглеждаха разпилените по пътя вещи и най-накрая мъжът намери една платнена торба, която можеше да носи през рамо, и малък куфар за момчето. Прибраха одеалата, брезента и останалите консерви в раниците и чантите си и потеглиха отново, изоставяйки количката на пътя. Крачейки бавно през боклуците и отломките. Мъжът трябваше да спира и да си почива. Седна на един озовал се край пътя диван, чиито възглавници бяха подпухнали и влажни. Кашляше, наведен напред. Свали окървавената маска от лицето си, стана, изплакна я в канала, сетне я изстиска и просто остана да стои там на пътя. От устата му излизаше бяла пара. Зимата ги беше застигнала. Обърна се и погледна момчето. То стоеше с куфара си като сираче, чакащо автобус.
След два дни стигнаха до широка река недалеч от океана, чийто мост беше рухнал в бавно течащата вода. Седнаха на крайпътната бетонна подпора, загледани във водата, която минаваше през металната решетка на парапета на моста. Мъжът вдигна глава към равнината.
Какво ще правим, татко? — каза той на шега.
Да, какво ще правим, повтори момчето.
Вървяха през дълга, крайбрежна, кална ивица, където видяха една полупогребана малка лодка и се загледаха в нея. Изоставена и ненужна. Във вятъра прехвърчаха капки дъжд. Вървяха бавно по брега, търсейки напразно заслон. Мъжът струпа на купчина побелели клони с цвят на кост, запали огън и те седнаха сред дюните, наметнати с брезента, гледайки как студеният дъжд идва от север. Капките падаха все по-тежко, правейки малки трапчинки в пясъка. Огънят започна да пуши и димът се заизвива бавно нагоре. Момчето се сгуши под барабанящия брезент и скоро заспа. Мъжът дръпна мушамата над главата си като качулка и се загледа в сивото, забулено от дъжда море. Вълните се разбиваха на брега и се отдръпваха от тъмния набразден пясък.
На другия ден тръгнаха навътре към сушата. Обширна мочурлива местност, където папрати, хортензии и диви орхидеи растяха в пепеляви статуи, които вятърът все още не бе разрушил. Всяка следваща крачка беше мъчителна. Два дни по-късно, когато излязоха на пътя, мъжът остави торбата, седна на земята, наведен напред, с кръстосани пред гърдите си ръце и кашля дълго, докато повече не можеше да кашля. През следващите два дни изминаха не повече от десет мили. Пресякоха реката и скоро след това стигнаха до един кръстопът. По-нататък над провлака беше минала буря, която от изток до запад бе изравнила мъртвите дървета със земята и сега те приличаха на бурени на дъното на река. Тук направиха лагера си и когато той легна, разбра, че няма да може да продължи по-нататък и че това е мястото, където щеше да умре. Момчето седеше и го гледаше, а в очите му напираха сълзи. О, татко, каза то.
Мъжът гледаше как момчето върви през тревата и сетне коленичи с чашата вода, която беше донесло. Навсякъде около него имаше светлина. Той взе чашата, пи и легна назад. Останала им беше само една консерва от праскови и мъжът отказа да яде. Не мога, каза той. Ти, яж.
Ще ти оставя половината.
Добре. Остави ми за утре сутринта.
Момчето взе чашата и се отдалечи и когато го направи, светлината тръгна с него. То искаше да се опита да направи палатка с брезента, но мъжът не му позволи. Каза, че не иска да има нищо над него. Лежеше и гледаше момчето под светлината на огъня. Искаше да може да го вижда. Огледай се, каза си той. Няма пророк в дългата хроника на земята, който да не заслужава да бъде почетен тук днес. Както и да сте го казали, били сте прави.
На момчето му се стори, че усеща миризма на мокра пепел във вятъра. То излезе на пътя и се върна, влачейки парче шперплат от крайпътните боклуци. Заби с камък четири пръчки в земята и направи навес, който макар и паянтов, щеше да ги пази от дъжда. Остави сигналния пистолет и взе револвера със себе си, търсейки нещо за ядене, но се върна с празни ръце. Мъжът хвана ръката му. Ти трябва да продължиш, каза той, хриптейки. Аз не мога да дойда с теб. Но ти трябва да продължиш. Не знаеш какво има там надолу по пътя. Винаги сме имали късмет. Ти също ще имаш късмет. Ще видиш. Просто върви. Всичко ще бъде наред.
Не мога.
Няма нищо. Това се задаваше от много време. Просто сега настъпи часът. Продължи да вървиш на юг. Прави всичко, както го правехме заедно.