Завил съм татко с тях.
Покажи ми.
Момчето не помръдна. Мъжът го наблюдаваше. Сетне клекна на едно коляно, свали пушката от рамото си, опря дулото й на земята и се облегна на приклада. Патроните в патрондаша му бяха ръчно направени и краищата им бяха залепени с восък. От него идваше миризма на дървесен дим. Виж, каза той. Имаш две възможности. Възникна спор дали изобщо да идвам при теб. Можеш да останеш тук с баща си и да умреш или да дойдеш с мен. Ако останеш тук, трябва да стоиш далече от пътя. Не знам как сте стигнали чак дотук. Но ти трябва да дойдеш с мен. Всичко ще бъде наред.
Откъде да знам, че сте от добрите?
Не можеш да го знаеш. Ще трябва да рискуваш.
Вие носите ли огъня?
Какво да правим?
Да носите огъня.
Ти си малко странен, а?
Не съм.
Само малко.
Да.
Няма нищо.
Е?
Какво, дали носим огъня?
Да.
Да, ние носим огъня.
Имате ли деца при вас?
Имаме.
Имате ли малко момче?
Имаме едно малко момче и едно малко момиче.
Колко голямо е момчето?
Горе-долу колкото теб. Може би малко по-голямо.
И вие не ги ядете.
Не.
Вие не ядете хора.
Не, ние не ядем хора.
И аз мога да дойда с теб?
Да. Можеш.
Добре тогава.
Добре.
Те влязоха в гората и малко по-късно мъжът клекна до посивялата съсухрена фигура под наклоненото парче шперплат. Това ли са всичките ти одеала?
Да.
А това твоят куфар ли е?
Да.
Мъжът се изправи и погледна момчето. Защо не отидеш да ме почакаш на пътя? Аз ще донеса одеалата и всичко останало.
А татко?
Какво за него?
Не можем просто да го оставим така?
Да, можем.
Не искам да го види някой.
Никой няма да го види.
Може ли да го покрия с листа.
Вятърът ще ги отнесе.
Може ли да го завием с едно от одеалата?
Да. Аз ще го направя. А сега върви.
Добре.
Момчето чакаше на пътя и когато мъжът излезе от гората, носеше куфара и одеалата, хвърлени през рамо. Отдели едно от тях и го подаде на момчето. Ето, каза той. Наметни се. Премръзнал си. Момчето протегна ръка, подавайки му пистолета, но той отказа да го вземе. Задръж си го, каза мъжът.
Добре.
Знаеш ли как да стреляш с него?
Да.
Добре.
А татко?
Нищо повече не можем да направим за него.
Мисля, че искам да се сбогувам с него.
Сигурен ли си?
Да.
Добре, върви. Ще те чакам тук.
Момчето се върна в гората и коленичи до баща си. Той беше завит с одеало, както беше обещал мъжът. Момчето не го отви, просто седеше до него, плачеше и не можеш да спре. Плака дълго. Ще ти говоря всеки ден, прошепна то. И няма да забравя. Каквото и да става. Сетне стана, обърна се и тръгна към пътя.
Когато го видя, жената го прегърна и го задържа. О, каза тя, толкова се радвам да те видя. Понякога тя му говореше за Бог. Момчето се опитваше да говори на Бог, но най-хубаво беше, когато говореше на баща си. То наистина не забрави и той наистина му отговаряше. Жената каза, че всичко е наред. Тя каза, че неговият дъх е дъхът на Бог и той дори преминава от човек на човек през цялото време.
Някога в планинските потоци имаше пъстърви. Човек можеше да ги види в кехлибарената вода, където белите върхове на перките им браздяха леко повърхността. Вземеш ли ги в ръката си, миришеха на мъх. Лъскави, силни и гъвкави. По гърбовете им имаше плетеници от шарки, които бяха карти на света в неговото ставане. Лабиринти и карти. На нещо, което не може да бъде върнато. Нито да бъде поправено. В дълбоките долини, където те живееха, всички неща бяха по-стари от човека и трептяха от тайнственост.