Дейвид Морел
Пътят за Дамаск
В предговора към този сборник ви разказах за Филип Клас и влиянието, което той оказа върху моето творчество. Споменах и втория писател, който се отнесе към мен коренно различно. Всъщност ако не беше той, аз никога нямаше да стана писател. Това бе Стърлинг Силифант.
Малка ретроспекция. По-рано обясних, че баща ми загина през Втората световна война и майка ми, неспособна едновременно да работи и да се грижи за мен, ме настани в сиропиталище, когато бях около четиригодишен. Част от мен все още се чуди дали жената, която най-накрая дойде да ме прибере, наистина бе тази, която ме остави там. Но да приемем, че е била същата. Все още неспособна да се грижи за мен, докато печелеше прехраната ни, тя уреди да ме приемат в един менонитски1 приют. Там моето объркване за семейната ми принадлежност нарасна още повече. Сезоните се изтъркулваха. Всеки петък ме качваха на автобуса за града, където мама ме очакваше на автогарата. И всяка събота се качвах отново на автобуса, за да се върна в приюта. Едва когато едно дете, което живееше в друг приют, бе блъснато от кола, докато вървяло покрай шосето, майка ми реши да ме вземе при себе си.
Тогава тя вече се бе омъжила повторно, за да си имам баща, както казваше по-късно. Аз отчаяно жадувах за обичта на силен и авторитетен баща, ала новият й съпруг не бе готов да изпълни тази роля. Когато го наричах „татко“, той видимо се притесняваше. Това не се промени и през следващите години, така че го възприемах като чужд човек. Бракът им сам по себе си бе пълно фиаско. Майка ми и вторият ми баща се караха толкова много, че спомените от младежките ми години са изпълнени в по-голямата си част със страх. Редица нощи кавгите им бяха така бурни, че аз се притеснявах за моята безопасност. Подражавайки на сцени от филмите, пъхах възглавници под завивките си, за да изглежда, че спя в леглото, пропълзявах под него и придрямвах на пресекулки на това, както се надявах, безопасно място.
Живяхме над един бар, а после над евтина закусвалня за хамбургери. Нямахме пари за телевизор или телефон. За развлечение в съботните вечери слушах по радиото „Стрелецът“ и „Тарзан“, докато наблюдавах през прозореца пиянските сбивания долу на улицата. Веднъж майка ми отиде да използва уличния телефон и един заблуден куршум направи на парчета стъклото на кабината.
Като поотраснах, открих света на киното. В онези дни киносалоните бяха като дворци и публиката не бърбореше безспир. За да спечеля пари да гледам някой филм, нареждах кеглите в залите за боулинг. А ако не можех да получа тази работа, заставах на някоя претъпкана автобусна спирка и се правех, че съм загубил парите си за билет. Винаги се намираше някой добър човек да ми даде петнайсет цента, които веднага похарчвах, за да отида на кино.
Седях часове наред в сребристия мрак, гледах първо единия, после другия филм (в онези дни даваха по два филма) и понякога оставах да ги изгледам още веднъж. За мен не беше от значение какви са филмите, макар че, да си призная, тези с многото целувки не ми се нравеха особено. Важното бе, че те ме откъсваха от реалността.
Като се замисля за онова време, не е трудно да се досетя защо съм пожелал да стана писател — за да откъсвам себе си и другите хора от реалността. Но тогава бях твърде объркан, за да знам какво точно искам. Кръстосвах улиците с разни банди. На основното училище гледах като на нещо, което ограничаваше свободното ми време. В гимназията беше малко по-добре. Финансовите ни възможности се подобриха. Преместихме се в малка къща в предградията. Семейните свади намаляха. Въпреки това, когато станах в единайсети клас, бях наникъде.
През есента на 1960 г., когато интересите ми се свеждаха само до игралните домове и висенето пред телевизора по осем часа на ден, внезапно ме озари просветление (подобно на апостол Павел по пътя му към Дамаск), което промени живота ми. Дори и сега мога да кажа точната дата и час — петък, 7 октомври, 8,30 часа. Просветлението дойде от телевизионния екран и по-точно от първия епизод на сериала „Шосе 66“.
Разказваше се за двама младежи, които ала Джак Керуак пътуваха с корвета по пътищата на САЩ в търсене на Америка и самите себе си. Единият от тях, Тод, бе богато момче от Ню Йорк, чийто баща бе починал наскоро, оставяйки такива огромни дългове, че след разплащането с кредиторите му бе останала само колата. Неговият спътник Бъз беше яко улично момче от Хелс Китчън, което бе работило за бащата на Тод на нюйоркските докове и се бе сприятелило с Тод. Тъй като по онова време Шосе 66 беше основната магистрала, която пресичаше Съеденените щати, името му беше идеално за заглавие на сериала. И тъй като той разказваше колкото за Америка, толкова и за Тод и Бъз, продуцентите бяха решили да заснемат отделните епизоди в селищата, които героите посещаваха, макар че много от тях бяха далеч от Шосе 66: Бостън, Филаделфия, Бълакси, Санта Фе, Орегон Сити…