Очарован от нея, от себе си, от всичко, той погали с пръст голата й ръка.
— Сигурно искаш оценка, нещо като скала от едно до десет.
— Млъкни, Майкъл.
— Още по-добре, защото ти просто надхвърли скалата.
Смущаваше се от думите му.
— За мен никога не е било така преди това — прошепна тя. — Аз никога… не съм мислила, че бих могла… — Отново млъкна, след това пое дълбоко дъх и изрече: — Мислех, че съм фригидна.
Бе готов да се изсмее, но по лицето й разбра, че за нея не беше шега. Отново Латимър, помисли си Майкъл и му потрябваха няколко секунди, за да овладее гласа си.
— Заблуждавала си се.
Този отговор беше най-правилният в случая. Погледна го и се засмя.
— Ако бях последвала инстинкта си в оня ден на брега, когато те целунах, много отдавна щях да мисля различно.
— А защо не го последваш сега?
Тя се поколеба. Изправи се на колене, обви с ръце врата му и го целуна. Когато се хвърлиха в леглото, тя се смееше.
— Остани през нощта.
Слънцето залязваше и тя започна да се облича.
— Не тази вечер. Трябва да помисля.
— Точно от това се боях. Аз те обичам, Ема. Защо не помислиш върху това?
Не му отговори.
— Искам да ми вярваш.
— Искам да ти вярвам — отвърна тя. — Не вярвам на собствената си преценка, точно сега. Не беше толкова отдавна, когато мислех, че Дру ме обича и че аз го обичам. Грешах и за двете неща.
— По дяволите, Ема. — Каза го хапливо и отиде до прозореца. Здрачът пропълзяваше в стаята.
— Не те сравнявам.
— Сигурна ли си?
— Да. — Знаеше, че той не би могъл да разбере колко далеч вече бе отишла, щом можа да отиде до него и да го прегърне. — Аз съм несигурната. Проблемите ми не почват от Дру. И без тях би било достатъчно трудно. Трябва да съм сигурна, че знам какво искам, преди да се видим отново.
— Няма да се задоволя само с един ден.
Въздъхна и целуна рамото му.
— Татко и Бев скоро ще се върнат в Лондон.
Той се обърна. Тя видя в угасващата светлина как яростта пламва в очите му.
— Ако мислиш да заминаваш с тях, помисли още веднъж.
— Не можеш да ме насилваш, Майкъл. С това съм приключила. — Докато не произнесе думите, не бе осъзнала, че бяха истина. — Мисля да остана в къщата на брега. Те имат нужда да се оправят с техния живот, а аз трябва да реша какво искам да правя с моя.
— И искаш да се отдалеча?
— Не много далеч. — Отново го прегърна. — Не искам да те изгубя, сигурна съм в това. Само малко съм объркана. Можем ли да оставим нещата така за известно време?
— Добре. Но разбери. Няма да чакам вечно.
— Нито пък аз.
Глава 40
Майкъл се опитваше да сдържи нетърпението си, вдигна краката си на бюрото и заразглежда тавана. Високият възбуден глас в слушалката продължаваше да говори несвързано. Рано или късно, щяха да се доберат до анонимния информатор, но предпочиташе да е по-рано.
— Слушай — прекъсна го той накрая. Имам чувството, че Спрингър ти е приятел. Така можем да си говорим до утре. Може и да е бил някой незначителен пласьор, но когато намерим труп, ставаме лично заинтересовани. — Той замълча. Помисли си, че няма нищо по-страшно от наплашен свидетел, който разполага с важни сведения.
— Чудесно. Не искаш да дойдеш, но ние ще те намерим. — Погледна нагоре, защото сержантът стовари купчина досиета и пощата на бюрото му. — Винаги ще намерим място за още един в моргата. — Слушаше и ровеше из досиетата. — Постъпваш правилно. Потърси детектив Кесълринг.
Майкъл сложи слушалката и се намръщи към купчината документи. Канеше се да позвъни на Ема, но все не успяваше. Примирен, той се зае с пощата.
— Ей, Кесълринг, дай десет долара за коледното парти.
Майкъл реши, че ако чуе още веднъж думата „Коледа“ ще застреля някого. За предпочитане самия „Дядо“.
— Маккарти ми дължи двадесет. Вземи от него.
— Ей — обади се Маккарти, когато чу името си. — Къде ти е празничното настроение.
— В портфейла ми — отвърна Майкъл.
— Още ли се цупиш, че любимата ще прекара Коледа в Лондон? Усмихни се, светът е пълен с блондинки.
— Върви по дяволите!
Маккарти постави ръка на сърцето си.
— Просто е влюбен.
Без да му обръща внимание, Майкъл изучаваше кафявия плик. Странно, че когато му минаваха такива черни мисли за Лондон, бе получил писмо от същия град. Адвокатска кантора — установи той от беглия поглед върху обратния адрес. Когато го отвори, намери писмо и втори плик, оцветен в синьо и розово. Обърна плика и видя друг обратен адрес с превзет почерк. Джейн Палмър!
Въпреки че не беше суеверен, го обзе неприятно чувство — посланието на мъртвата. Отвори го и заизучава нечетливия почерк. Пет минути по-късно стоеше в кабинета на баща си, загледан как Лу го чете.