Кетрин се наведе напред и попита:
— Защо мислиш, че Дру се появява в кошмара за нощта на убийството на Дарън.
— И тогава не удържах обещанието си — прошепна Ема. — Не се погрижих за Дарън. Ние го изгубихме. Татко и Бев се разделиха. Бях се заклела пред тях, че винаги ще се грижа за него. Че ще го пазя. Но не изпълних обещанието си. Никой не ме наказа. Никой дори не ме обвини.
— Но ти се обвиняваш?
— Ако не бях избягала… Той ме викаше. — За миг в съзнанието й блесна нещо. Чуваше как гласът му я следва по коридора. — Толкова е бил изплашен, но аз не се върнах при него. Знаех, че го мъчат, но избягах. И той умря. Трябваше да остана. Мислех, че ще остана.
— Би ли могла да му помогнеш?
— Избягах, защото се страхувах за себе си.
— Била си дете, Ема.
— Каква е разликата? Аз обещах. Човек не нарушава обещания, дадени на хората, които обича. Без значение колко трудно могат да бъдат изпълнени. Дадох обещание на Дру и стоях, защото…
— Защото?
— Защото заслужавах да бъда наказана. — Тя затвори очи. — О, Господи! Дали не стоях при него през всичките тези ужасни месеци, защото съм искала да бъда наказана за смъртта на Дарън?
Кетрин бе очаквала точно това.
— Да, ти си се обвинявала за смъртта на Дарън, а в детското съзнание вината се свързва с наказание. Но мисля, че има и друга причина. Казала си ми, че Дру ти е напомнял на Брайън.
— Когато се омъжих, не знаех, че може да бъде толкова жесток.
— Не. Била си привлечена от онова, което се е виждало на повърхността. Обаятелен млад мъж с красив глас. Романтичен, очарователен. Избрала си го, защото си мислела, че е нежен и любящ.
— Сбъркала съм.
— Да. Сбъркала си за Дру. Той те е заблудил, както и много други. Заради външността му и престорената влюбеност ти си се убедила, че заслужаваш всичко, което прави с теб. Използвал е уязвимостта ти, използвал я е и те е карал за плащаш. Ти не си искала да те бие, Ема. И не си виновна за болестта му. Точно както не трябва да се упрекваш за смъртта на брат си. — Тя взе ръката й. — Вярвам, че когато приемеш напълно това обяснение, ще си спомниш и останалото. А щом си спомниш, кошмарите ще престанат.
— Ще си спомня — прошепва Ема. — И този път няма да избягам.
Почти нищо не се бе променило в студиото. Цареше все същият хаос. На стената висеше огромен плакат, в ъгъла имаше висока пластмасова палма, все още украсена с коледни играчки, въпреки че януарските разпродажби бяха в разгара си, препариран азиатски скворец се люлееше на пръчка през прозореца. Картините на Мариан бяха накачени навсякъде по стените — пейзажи, портрети и натюрморти. Студиото миришеше на бои и терпентин.
Ема седеше на стол в сноп слънчева светлина, облечена в блуза, смъкната на едното рамо и с обици от сапфир и диаманти, подарени от баща й за Коледа.
— Много си напрегната — оплака се Мариан, докато остреше молива си над блока.
— Винаги казваш така, когато скицираш.
— Не, наистина си напрегната. — Мариан забоде молива косата си. После седна и заразглежда Ема. — Защото си Ню Йорк ли?
— Не знам. — Не можеше да се освободи от чувството, че я следят.
— Глупаво! — Въздъхна дълбоко. Когато разказа на Кетрин всичко за Дарън и Дру, за пръв път почувства облекчение.
— Искаш да го довършиш ли? — Докато задаваше въпроса, Мариан взе молива и започна отново да скицира. Винаги е искала да хване онзи спокоен, замечтан поглед в очите на Ема. — Можем да отидем до центъра, до „Блуми“ или при „Елизабет Ардън“ за козметика. От седмици не съм си правила масаж.
— Тъкмо исках да ти кажа колко „изнемощяла“ изглеждаш. — Тя се усмихна и трапчинката й се появи. — От какво — витамини, Дзен-храни, секс? Изглеждаш чудесно.
— Мисля, че е любов.
— Зъболекаря?
— Кой? А, не. Това е приключено. Името му е Рос. Срещнах го преди около шест месеца.
— Шест месеца. — Учуди се Ема. — Дори не си ми споменавала.
— Бях решила да го пазя в тайна. — Обърна блока и започна нова скица. — Премести се малко, ако обичаш. Обърни главата си. Така.
— Сериозно. — Ема погледна през прозореца. Стомахът я беше присвил малко, трябваше да диша бавно. Долу хората бързаха, гонени от ледения вятър. Видя човек да седи на прага на деликатесния магазин и да пуши. Би могла да се закълне, че гледа право нея. — Какво? — попита, когато чу гласа на Мариан.
— Казах, че би могло да е сериозно. Искам да бъде сериозно. Проблемът е, че е сенатор.
— Сенатор в Щатите?
— Господинът е сенатор от Вирджиния. Виждаш ли ме, като една от онези съвършени вашингтонски жени?
— Да — каза Ема и се усмихна. — Защо не.