— Чуден ирландски чай, със силен ирландски аромат. — Тя му го подаде.
— Благодаря. — Отпи малко, направи гримаса и го изпи до дъно.
— Трябва да свалиш мокрите си дрехи.
Опита се да каже още нещо, след това промени намерението си и тихо се качи горе. Когато се върна, просто го хвана за ръка.
— Хайде, приготвила съм ти ваната.
Той не възрази.
— Ще има ли сапунени мехурчета?
— Всичко, което поискаш. Тръгвай. — Тя посочи към вратата. — Отпусни се. Ще ти приготвя още чай.
Той хвърли ризата си на пода.
— Направи го тогава „точно“ по ирландски този път. Само два пръста, без лед.
Тя се поколеба. И трябва да спре да се страхува. Не всеки, който пие, иска да се напие.
— Добре.
Когато се върна, водата не се чуваше да тече. Тя спря пред вратата, след това постави чашата на масичката до леглото. Въпреки че бяха любовници, тя не можеше да влезе в банята, докато той се къпе. Не искаше да прекрачва линията. Седна на перваза, загледа се в дъжда и зачака.
Той излезе с кърпа, увита около бедрата му. Светлината падаше отзад и тя видя напрегнатия израз на лицето му.
— Вечерята е сложена.
Той кимна, но само вдигна чашата. Помисли си, че би могъл да продължи само с уиски. Храната е друго нещо.
— Защо не започнеш?
— Мога да те почакам. — Искаше й се да се приближи до него, да вземе ръката му, да премахне бръчките от челото му. Но той беше потънал в мисли, като че ли нея въобще я нямаше. Стана и отиде в банята, за да подреди мокрите дрехи и хавлии.
— Няма защо да се въртиш около мен. — Беше се изправил на прага. Очите му блеснаха яростно. — Нямам нужда от майка.
— Аз също…
— Латимър е искал да му се сервира, Ема. Това не е мой стил.
— Прекрасно. — Гневът й вече можеше да се мери с неговия. Пусна ризата му да падне отново на пода. — Сам си я вдигни тогава, не всеки обича да живее в кочина.
Той грабна ризата и я запрати в банята. Ема неволно отстъпи назад.
— Не ме гледай така. — Той се втурна към нея, ядосан на нея, на себе си, на всичко. — Никога не ме гледай така. Може да ми писне от теб и без да те удрям с юмруци.
Тя се опита да възпре острите думи, но не успя.
— Не се страхувам, че ще ме удариш. Никой вече не може да ме удари и да си тръгне. Вече няма да бъда ничия жертва. Това се отнася и за теб. Ако смяташ да се сърдиш — сърди се. Ако искаш да се биеш, чудесно. Ще се бия, но трябва да разбера за какво ще се бия. Ако реагираш така, защото не правя което искаш, не съм онова, което искаш и не казвам това, което искаш, тогава жалко. Виковете няма да променят начина ми на мислене.
Той протегна ръка, за да я задържи, да я помоли да почака. Почти незабележимата промяна беше достатъчна, за да я накара да се въздържи от следващо избухване.
— Ти нямаш нищо общо с това — каза той тихо. — Съвсем нищо. Съжалявам. Не трябваше да се връщам тук тази вечер. — Погледна мокрите си дрехи. — Слушай, не можем ли да ги изсушим бързо. Да се облека и да вървя по дяволите.
Ядът му бе преминал в дълбоко, мрачно отчаяние.
— Какво има, Майкъл?
— Казах ти — няма нищо общо с теб.
— Нека да седнем.
— Дръпни се, Ема.
Той се обърна и влезе отново в спалнята. Направи грешка, реши той и остави настрана уискито. А и не можа да се сдържи.
— О, разбирам. Искаш да си част от моя живот, но аз не бих могла да съм част от твоя.
— Не тази част.
— Не можеш да отрежеш парчета от себе си и да ги скриеш. — Тя се доближи до него и го докосна с ръка. До този момент не знаеше колко много го обича. С учудване осъзна, че не само тя се нуждае от любов в края на краищата. — Кажи ми, Майкъл! Моля те!
— Бяха деца — промърмори той. — Господи, дечица! Той просто отишъл на детската площадка в междучасието и е започнал. — Майкъл трябваше да седне. Тръгна пипнешком към леглото, седна на ръба и притисна с длани очите си. Още виждаше картината. Винаги щеше да я вижда.
Учудена, Ема седна до него, галейки рамото му, като се опитваше да намали напрежението на мускулите му.
— Не разбирам.
— И аз не разбирам. Открихме кой. е. Някакъв психопат. По-голямата част от живота си е прекарал в психиатрични заведения. Оказа се, че е ходил в това училище в отделенията и прогимназията, преди да го изолират за пръв път. Ще открием и още, но каква полза.
— Кой? За кого говориш?
— За някакъв болен, жалък, пропаднал, тип, който се е докопал до автоматичен револвер.
И тя започна да разбира. До повръща й се.
— О, Господи!
— Отишъл с кола до училището. Качил се направо на площадката. Децата си играели на топка и скачали на въже. И той започнал. Убил шест деца на място. Още двадесет са в болница. Не всички ще оживеят.
— Ах, Майкъл! — Прегърна го и опря бузата си до неговата.