По-скоро объркана, отколкото уплашена, помисли си, че би било по-добре да вземе такси, отколкото да шофира.
Надяваше се да се успокои, докато търси подходяща дреха. Избираше и сред екстравагантните, и сред класическите. Продавачите се въртяха около нея. Изпита обаче облекчение, когато сложи кутията с роклята в колата и потегли.
Кога ще се освободи от тази мания за преследване? Ако каже на Кетрин, тя ще си помисли: „Горката Ема, пак е излязла извън релси.“ Да си въобразява, че я следят. Да се чуди дали някой е бил в къщата, докато е навън. Ами странните шумове, които се чуваха по телефона? Трябва да се запишат.
Потърка с пръсти слепоочието си и се опита да се засмее. Изглежда, ще започне да проверява вечер под леглото. Тогава ще трябва да се лекува цял живот.
Добре, тя е избрала Лос Анджелис, нали? Не след дълго ще трябва да има личен треньор и терапевт. Ще се тревожи за раздвоеността си или ще си представя, че се е преродила в будистки монах, живял триста години.
И накрая се разсмя.
Спря пред залата и взе фотоапарата си. Будистките монаси ще трябва да почакат, поне докато приключи с предстоящата работа. Актьорите и водещите на шоуто за връчване на наградите трябва да са вече вътре. Помисли си, че ще бъде както някога. Ще гледа репетициите, ще прави снимки.
Доволна бе, че нещо хубаво свързваше миналото и бъдещето й.
Когато излезе от колата, пред нея се изправи Блекпуул и препречи пътя й.
— Чудесно, чудесно. Здравей, Ема, сладурче.
Ядоса се на това, че все още можеше да я притесни. Без да му отговори, тя се опита да го заобиколи. Той само се отстрани, като я затвори между колата и себе си, така както я беше хванал някога в капан в лабораторията й.
Усмихнат, той прокара пръст по врата й.
— Така ли се държиш със стар приятел?
— Махни се от пътя ми.
— Ще трябва да поработим върху обноските. — Хвана плитката й, дръпна я силно и тя изохка. — Малките богати момичета винаги стават разглезени. Мислех си, че съпругът ти е успял да те превъзпита… преди да го убиеш.
Не е от страх, установи тя, когато затрепери. От ярост е. Заслепяваща ярост!
— Копеле! Остави ме!
— Мислех, че можем да поговорим само двамата. Хайде да се поразходим. — Бе стиснал здраво плитката й.
Тя се извъртя, като стовари чантата с фотографските си принадлежности някъде под корема. Когато той се присви, тя отстъпи назад и връхлетя върху някого. Без да мисли, тя се завъртя пак и почти щеше да удари Стиви в лицето.
— Задръж. — Вдигна бързо ръката си, преди юмрукът й да се стовари върху носа му. — Не ме удряй. Аз съм един нещастен поправящ се наркоман, дошъл да свири на китара. — Сложи ръка на рамото й. — Какво става тук?
Ема погледна към Блекпуул почти с безразличие. Беше успял да възстанови дишането си и се беше изправил със стиснати юмруци. Зарадва се, че успя да се справи сама, и то много добре.
— Не, няма проблеми. — Обърна се и тръгна към театъра със Стиви.
— Какво става?
На лицето й все още имаше усмивка. Истинско удоволствие.
— Просто — хулиган.
— Ти си същинска амазонка. А пък аз галопирам през множеството, за да се появя като рицар в бяло. Ти ми отне удара.
Тя се засмя и го целуна по бузата.
— Щеше да го сплескаш.
— Не знам. Доста по-як е от мен. По-добре, че ти сама го тресна. Как щях да изглеждам по телевизията с насинено око.
— Би изглеждал елегантен и екстравагантен. — Хвана го през кръста. — Да не казваме нищо за това на татко, а?
— Бри умее да си служи с юмруците. Представям си Блекпуул с подуто око.
— И аз си го представям — измърмори тя. — Поне почакай да раздадат наградите.
— Съгласен. Никога не съм устоявал пред хубаво лице.
— Не, наистина. Успя ли най-после да убедиш Кетрин да се омъжи за теб?
— Отстъпва. — Още преди да влязат в театъра, чуха един от съставите да репетира. Рок, от който стените трепереха. — Тя остана в Лондон. Каза, че имала твърде много пациенти, за да отделя време само за един. Но според мен искаше да провери дали бих могъл сам да се справя с проблема си.
Той се спря, за да послуша.
— И успяваш ли?
— Смешното е, че през всичките тези години вземах наркотици, защото исках да се чувствам добре. Имаше неща които исках да забравя. — Мислеше за Силвия и въздъхна. — Но най-вече, защото исках да се чувствам добре. Всъщност никога не се почувствах по-добре, но продължавах да ги вземам. През последните две години започнах да разбирам какво означава да не загърбваш проблемите си. — Той се засмя, раменете му се раздвижиха неспокойно. — Говоря като обява на проклетите обществени служби.