— Трябва да решим как да излезем от това положение — каза Брайън с пиянска философия. — Слушаше Орбисън с притворени очи. Искаше му се да пее като него с меланхоличен глас. — Ще трябва да се променим самите ние, Джоно. Ще го направим.
— Да се променим! Не мога да се променя. Не! Може би трябва да се самоубия. Може би ще го направя. Може би точно това ще направя и ще се свърши.
— За какво, по дяволите, говориш? — Брайън порови в смачкания пакет „Пал Мал“ и намери цигара.
— Аз съм хомо. — Джоно отпусна глава върху скръстените си ръце и заплака.
— Хомо? — Задържа клечката на сантиметър от върха на цигарата. — Хайде, Джоно, не ставай глупак!
— Казах, че съм хомо. — Гласът му се усили, като вдигна отчаяното си, мокро от сълзи лице. — Харесвам момчета. Аз съм ненормален, педи.
Въпреки че Брайън беше потресен, пиенето го правеше по-толерантен.
— Сигурен ли си?
— Защо, по дяволите, бих го казал, ако не бях сигурен? Единствената причина, заради която можах да го направя с Алис Риждуей, беше, защото мислех за брат й.
„Ето това е отвратително“ — помисли Брайън, но не каза нищо. Повече от шест години бяха приятели, застъпваха се един за друг, лъжеха един за друг, споделяха мечти и тайни. Драсна друга клечка, запали цигарата и се замисли.
— Добре, предполагам, че ако си създаден такъв, значи си такъв. И няма защо да си прерязваш вените.
— Но ти не си хомо.
— Не. — Горещо се надяваше, че не е и се зарече да си го докаже с всяко момиче, което би могъл да накара да разтвори крака. „Не, не съм хомо“ — самоуспокояваше се той. Сексуалните акробатики с Джейн Палмър бяха свидетелство за неговите предпочитания. Като се сети за нея, той почувства, че се възбужда. Не беше време за това, трябваше да мисли за проблема на Джоно.
— Много хора са хомо — продължи той. — Известни писатели, художници и други. Ние сме музиканти, така че ти можеш да мислиш за това като част от творческата ни същност.
— Това е лъжа — промърмори Джоно, но избърса течащия си нос.
— Може би, но е по-добре, отколкото да си прерязваш вените. Тогава вече ще трябва да си търся друг партньор.
Джоно се усмихна и отново надигна бутилката.
— Оставаме ли партньори тогава?
— Разбира се. — Брайън подаде цигарата. — Дотогава, докато не ти стане неприятно.
И с това приключиха обсъждането на проблема.
Когато Джоно си намереше любовник, правеше го дискретно. Сексуалните му предпочитания бяха известни на целия състав, но заради собственото си достойнство и по настояване на Пит той се представяше за хетеросексуален. В повечето случаи това го забавляваше.
Понякога изпитваше съжаление. Почувства го и сега. Докато Ема седеше в него, си помисли, че никога нямаше да има собствено дете.
А като гледаше как Брайън прегръща Бев, със съжаление установи, че и единственият мъж, когото истински обича, никога нямаше да му бъде любовник.
Глава 5
Ню Йорк порази Ема. Брайън я поглези с ягодово сладко и пасти на късната закуска, а след това я остави в ръцете на Бев. Този път никак не се разтревожи. Нейният татко щеше да бъде на телевизията тази вечер; беше обещал да я заведе на мястото, където се правеха снимки, за да го гледа.
През деня се разхождаха с Бев из града в голяма, бяла кола. Ема се смееше на русата перука и големите й тъмни очила. Въпреки че в началото младата жена не се усмихваше много, възбудата на момиченцето обхвана и нея. Ема с удоволствие наблюдаваше бързащите по тротоара хора, блъскащи се един друг, изливащи се на потоци на пресечките, докато клаксоните пищяха. Някои жени бяха с къси поли, обувки с високи токове и с тупирани, непомръдващи прически, като издялани от камък. Други бяха в дънки и сандали и с коси, падащи свободно по раменете им. По ъглите стояха продавачи на хот-дог, безалкохолни напитки и сладолед. Навън беше ужасна горещина, докато в колата беше хладно.
Шофьорът, невъзмутим, с бежова униформа и фуражка, се доближи до тротоара. Той се интересуваше само от Франк Синатра или Розмари Клуни, но двамата му тийнейджъри вкъщи щяха да полудеят, ако им занесеше автографа след двудневния му ангажимент със състава.
— Пристигнахме, мадам.
— О! — Бев погледна навън леко замаяна.
— Емпайър Стейт Билдинг — обясни той и посочи към вратите. — Бихте ли искали да ви взема след един час?
— Да, след час. — Когато шофьорът отвори вратата, тя здраво хвана момиченцето за ръка. — Хайде, Ема. — На дългата виеща се опашка плачеха бебета и крещяха деца. Застанаха отзад с неотстъпно следващи ги бодигардове. Група френски студенти се наредиха след тях. Всички носеха пликове на известна верига магазини и говореха на бързия си леещ се език. Сред смесицата от парфюм, пот и намокрени пелени Ема различи и сладникавия мирис на марихуана. Никой друг не обръщаше внимание на това. Придвижваха се бавно към асансьора.