— Не. Говориш като щастлив човек.
Засмя се. Наистина беше щастлив. Нещо повече, започваше да вярва, че заслужава да бъде.
— Аз съм все още най-добрият — каза той, докато вървяха към сцената. — Едва сега обаче мога да се радвам на това.
Зад кулисите интервюираха баща й. „И той е щастлив“ — помисли си тя. На сцената Джоно се шегуваше с П.М., който пък се опитваше да показва снимки на бебето на всеки срещнат техник.
Групата, която беше на сцената, завърши репетицията. Млади са, отбеляза Ема. Бореха се за „най-добрата нова група“. Усещаше се, че са твърде напрегнати. Погледите, които хвърляха от време на време към баща й, я изпълваха с гордост.
Сигурно се питаха дали и те ще успеят да се задържат толкова дълго. Дали ще оставят толкова дълбока следа? Биха ли могли да завладеят и развълнуват цяло поколение със своята музика?
— Прав си — каза тя на Стиви. — Ти си най-добрият. Всичките сте.
Повече не мислеше за Блекпуул. Не поглеждаше и зад гърба си. С часове прави снимки, разговаряше за музика, смееше се на стари вицове. Не я притесни и излизането на сцената. Прочете текста си в полупразния театър. Седна, пиейки от хладката кока-кола, а някои от музикантите импровизираха върху стара мелодия на Чък Бери.
Само П.М. си тръгна рано. Бързаше да се прибере при жена си и бебето.
— Остарява — реши Джоно, който се тръшна до нея и засвири някакъв блус на хармоника. Обърна се и изгледа седемнадесет годишен соло-вокал, вече твърде известен. — Господи, всички остаряваме. Не след дълго ще ни нанесеш най-голяма обида — да ни направиш дядовци.
— Дори в инвалидна количка ще се добираш до микрофона.
— Лоша си, Ема.
— Учила съм се при най-добрия. — Изкиска се и го прегърна през рамо. — Погледни по този начин: днес на сцената няма други, живели две десетилетия в ада на рокендрола. Ти си фактически паметник.
— Отвратително! — заяви той и стисна с ръце хармониката. — Цялото това бърборене за награди за цялостна дейност — възропта той. — Един ден ще влезем в музея на рокендрола.
— Имаш си самочувствие, нали? — Засмя се тя и го прегърна. — Възрастта не те тревожи, нали?
Той се намръщи и започна да свири по-силно. Зад него някой подхвана на бас китара.
— Ще видя колко ти харесва, когато тръгнеш към скапаните петдесет.
— Джагър е по-стар.
Той сви рамене. Бяха се присъединили и ударните.
— Това не ме успокоява — отговори той и продължи да свири.
— Ти изглеждаш по-добре.
Над това се замисли.
— Наистина.
— И никога не съм била влюбена в него.
— Не можа да го преживееш, нали? — усмихна се той.
— Никога. — След това се изкиска и се отказа от тържествената си физиономия. Започна да пее, като импровизираше текста в момента. — Завладяха ме блусовете. Тези стари, стари рок блусове. Косата ми посивя, ти ме молиш да свиря, а аз ти отговарям не ми досаждай, мами, днес ме болят костите. Завладяха ме блусовете на рокендрола. Те — рок блусовете на стария човек.
Тя му се усмихна.
— Добра съм?
Дяволски умна, нали?
— Както ти казах — учила съм се от най-добрия.
Той продължи да свири, а Ема се отдалечи и го взе на фокус.
— Последна снимка, преди да тръгна. — Щракна, промени ъгъла и отново щракна. — Ще я нарека „Рок икона“. — Само се засмя, когато той започна шеговито да я ругае и прибра фотоапарата в чантата си. — Да ти каже ли някой, който не изпълнява, а наблюдава, какво е рокендрол, Джоно?
Той направи неопределен жест с хармониката, след това я сложи отново на устните си, загледа я и засвири.
— Той е неспокоен и невъздържан. — Върна се при него и сложи ръка на коляното му. — Предизвикателен и незачитащ. Заплашително размахан юмрук към времето. Глас, който често крещи въпроси, защото отговорите постоянно се сменят.
Погледна нагоре и видя баща си, изправен зад Джоно. Усмихна му се щастливо.
— Младите го свирят, защото търсят начин да изразят гнева или радостта си, объркването и мечтите си. Понякога, само понякога, се появява някой истински разбиращ, имащ дарбата да предаде всички тези подробности и емоции в музиката.
— Когато бях тригодишна, аз ви гледах — хвърли поглед към Брайън — как излизате на сцената. Не разбирах нищо от хармония и ритъм. Чувствах само магията. И сега всеки път, когато ви видя на сцената четиримата, аз я чувствам, Джоно.
— Знаех си, че е имало защо да те държим около нас. Целуни ме.
Устните й докоснаха леко неговите.
— До утре. Ще бъдете съкрушителни.
Вече се смрачаваше, когато тръгна към колата си. През деня отново бе валяло. Улиците блестяха, бе студено и мъгливо. Не й се прибираше вкъщи, в празните стаи. Майкъл отново щеше да работи до късно.