Запали колата и включи силно радиото. Ще шофира безцелно два часа — ще разглежда къщите, ще се опита да реши къде й се ходи — на брега, на хълмовете или в каньоните.
Успокоена, тя потегли с умерена скорост и потъна в музиката. Не погледна в огледалото за обратно виждане, нито забеляза колата, която тръгна след нея.
Майкъл стоеше пред таблото за обяви в залата за конференции и изучаваше списъците си. Беше установил нова връзка. Работата беше бавна и изнурителна, но всяка брънка го доближаваше към края на веригата.
Джейн Палмър е имала много мъже. Да се открият всички, би било работа за цял живот. Но остана много доволен, когато попадна на един, чието име беше в списъка.
Парите на Брайън тя бе използвала, за да се премести от мръсния си малък апартамент в по-голям и по-удобен в Челси, където е живяла от 1968 до 1971, докато си купи къщата на Кингс Роуд. През 1970 година тя е съжителствала с едва прехранващ се по кръчмите певец на име Блекпуул.
„Много интересно — каза си Майкъл, докато търкаше почти невиждащите си от умора очи, — когато Макавой са живеели на хълмовете на Холивуд, Джейн Палмър си е играла на домакинство с Блекпуул? Блекпуул, който е бил на партито на Макавой онази нощ в началото на декември.“
Странно, че Джейн премълчава връзката им в своята книга. Споменаваше всяко име, което би предизвикало и най-слаб интерес, но Блекпуул, изявена звезда в средата на седемдесетте, не бе заслужил и забележка под линия. Защото, заключи Майкъл, никой от тях двамата не би искал да се знае за връзката им.
Маккарти надникна през вратата.
— Господи, Кесълринг, още ли се занимаваш с тази работа? Искам да вечерям.
— Робърт Блекпуул е бил квартирант и любовник на Палмър от юни 1970 до февруари 1971.
— Добре, предизвикваш гнева на Бога.
Майкъл подхвърли в ръката на Маккарти досието.
— Трябва ми всяка възможна информация за Блекпуул.
— Трябва ми печено алангле.
— Ще ти купя цяло теле — каза Майкъл и се върна в общата зала.
— Знаеш ли, колега, цялата тази работа е унищожила чувството ти за хумор. Както ще унищожиш и апетита ми. Блекпуул е прочута звезда, участва в рекламни клипове, за Бога! Няма да вземеш да го прикачиш към дело от преди двадесет години.
— Може би не, но съм стигнал до осем имена. — Седна на бюрото си и извади цигара. — Някой ми е отмъкнал проклетата пепси.
— Ще извикам едно ченге да потърси. — Маккарти се наведе. — Майк, престани, отиваш твърде далеч с тази история.
— Значи си се загрижил за мен, Мак?
— В края на краищата аз съм проклетият ти партньор. Да, грижа се за теб, но се грижа и за себе си. Ако се наложи да излезем навън по служба, докато си така изнервен, ти не би ме защитил.
Майкъл се вгледа в лицето му през завесата от дим.
— Знам как да върша работата си.
Навлязъл е в деликатна област. Маккарти много добре помнеше подигравките, на които бе подложен Майкъл през първите години в полицията.
— И съм ти приятел освен това. Казвам ти, че ако не се отпуснеш поне за няколко часа, на никого няма да си полезен. Включително и на приятелката си.
Майкъл бавно разтвори юмруците си.
— Приближавам се. Сигурен съм. Като че ли не се е случило преди двадесет години. Като че ли е било вчера и всичко е станало пред очите ми.
— Като баща си.
— Да. — Опря лактите си върху бюрото, за да разтрие с ръце лицето си. — Ще се побъркам.
— Просто си преуморен. Почини си два часа. Отпусни се. Погледна към книжата на бюрото си.
— Ще те черпя един бифтек. Ти ми помогна да проуча Блекпуул.
— Приема се. — Почака, докато Майкъл облече сакото си. — Защо не ми дадеш други имена. Мерилин има ново кулинарно увлечение и ние сме само на риба тази седмица.
Ема спря колата и погледна през вече вдигащата се мъгла към къщата. Не беше взела съзнателно решение да ходи до нея. Преди години също бе седяла в колата с Майкъл и я бе разглеждала.
Прозорците бяха осветени и тя се запита кой ли живее там сега. Дали някое дете спеше в нейната стая, или в стаята на Дарън? Надяваше се да е така. Искаше да вярва, че се е запазило и нещо друго освен трагедията. Някога в къщата се смееха, много се смееха. Дано и сега вътре да се смеят.
Вероятно Джоно я накара да мисли така, когато заговори за остаряване. За нея те още бяха такива, каквито ги бе виждала през детството си, а не мъжете, живели почти четвърт век със слава и амбиции, с успехи и поражения.
Всички се бяха променили, а тя — може би най-много. Вече не се чувстваше като сянка на мъжете. И ако бе станала по-силна, то е заради усилието, което положи да се види като цялостна личност, а не като част от най-обичаните хора.