Не откъсваше погледа си от къщата, прикътана между хълмовете, и се надяваше с цялото си сърце, че тази нощ ще сънува. А когато сънува, този път ще отвори онази врата. Ще застане, ще погледне и ще разбере.
Отпусна спирачката и тръгна надолу по тесния път. Преди шест месеца знаеше, че не би имала смелостта да дойде тук сама. Хубаво, толкова е хубаво да не се страхуваш.
Фарове светнаха в огледалото й за обратно виждане толкова близко, толкова внезапно, че просто я заслепиха. Инстинктивно вдигна ръка към очите си.
„Пиян глупак“ — си помисли и се огледа за място, където да отбие и да пропусне колата.
Когато я блъснаха силно отзад, ръцете й автоматично стиснаха кормилото. Няколко секунди изненада й струваше опасно подхлъзване на колата към мантинелата. Изправи волана и спирачките й заскърцаха. Сърцето й заблъска в гърлото, когато взе странично следващия завой.
— Задник такъв! — С трепереща ръка тя изтри каната кръв от прехапаната си устна. След това светлините отново започнаха да я заслепяват и силата на следващия удар я хвърли напред.
Нямаше време нито за мислене, нито за паника. Задният калник се удари в металната решетка и колата й се разтресе. Колата отзад се поотдръпна малко, а тя се мъчеше да овладее силното занасяне на своята. Пред нея се изпречи голям клонест дъб. Трябваше да вложи цялата си енергия, за да извие кормилото надясно. Останала без дъх, тя се напрегна и натисна докрай спирачки, за да намали скоростта.
Колата се появи отново. Видя я за миг, преди светлините да се отразят в огледалото и да я заслепят. Макар и да очакваше удара, тя изкрещя.
Не е пиян. И не е глупав. Обзе я ужас. Някой се опитваше да я убие. Не е плод на въображението й. Не е недоизживян страх, а реалност. Тя вижда светлините, чува стърженето на метала, усеща буксуването на колата.
Колата се появи от лявата й страна, опитвайки се да я избута в пропастта. Чу се как крещи, когато натисна докрай газта и навлезе в следващия завой.
Няма да може да му избяга. Ема присви очи и се опита да се съсредоточи. Колата му е по-тежка и по-бърза. А и преследващият винаги има предимство пред преследвания. Тесният път, преминаващ през хълмовете, не й оставяше място за маневриране — само колкото да полети в пропастта.
Колата започна да се приближава все повече и повече, като паяк към оплелата се в паяжината му жертва. Поклати глава, защото знаеше, че всеки момент той ще я блъсне в пропастта.
Отчаяна, тя изви колата рязко наляво и го изненада. От това спечели не повече от секунда. И тогава видя светлините на кола, идваща насреща й.
Това е последният й шанс, помисли си тя и отново даде газ докрай. Идващата отдолу кола се отклони, шофьорът натисна рязко спирачки и наду клаксона. Само за миг видя колата зад нея да обръща надясно с опасна скорост.
Вече бе сама. Взе следващия завой. Тогава чу грохота, който се смеси с нейните викове. Тя продължи надолу по виещия се път към светлините на Лос Анджелис.
Маккарти се оказа прав. Не само че Майкъл се почувства добре след вечерята и едночасовото прекъсване, но и мисълта му стана по-ясна. Като второ поколение полицай можеше да използва не само своите, но и на баща си контакти. Обади се на партньора на Лу по покер, който работеше в Имиграционната служба, на своите познати в Администрацията за моторни средства, използва името на баща си във ФБР и своето собствено пред инспектор Карлсън в Лондон.
Нито един не беше особено доволен, че го търсят след работно време.
— Знам, че не е редно, инспектор, съжалявам за безпокойството… О, Господи, съвсем забравих за часовата разлика! Наистина съжалявам. Да, добре, необходима ми е известна информация, малко подробности за миналото. Робърт Блекпуул. Да, същият Блекпуул. Искам да знам какъв е бил преди 1970, инспектор. — Отбеляза си да се свърже с Пит Пейдж. — Всичко, което можете да откриете. Не знам дали съм стигнал до него, но вие ще бъдете първият…
В този момент видя Ема да се втурва с разширени от ужас очи, с процеждаща се от слепоочието й струя кръв.
— Майкъл! — Рухна тя на стола пред бюрото му. — Някой се опитва да ме убие..
Без да продума, той прекъсна разговора с инспектор Карлсън.
— Какво се е случило?
— По пътя към хълма… кола… опита се да ме блъсне в пропастта.
— Ударена ли си? — Той започна трескаво да търси счупени кости.
Тя чуваше и гласовете на другите. Те се тълпяха край нея. Някъде звънеше телефон. Звънеше, звънеше, звънеше. Светлините около нея се завъртяха. След това се завъртя стаята и тя падна на стола.