Бяха сложили кърпа на главата й. Студена кърпа. Изстена, протегна ръка към нея и отвори очи.
— Добре си — каза й Майкъл. — Загуби съзнание за около минута. Пийни малко от това. Вода е.
Отпи глътка и остави главата си да почива на ръката му. Усещаше мириса му — нейния сапун и неговата пот. Някак си се беше спасила отново.
— Искам да се изправя.
— Добре. Успокой се.
— Тя се огледа наоколо, за да разбере къде се намира. Беше в канцелария. Позна канцеларията на баща му. Знаеше, защото преди няколко дни се бе отбила, за да види къде работи Майкъл. Бе съвсем обикновена — с кафяв килим, стъклени стени. Сега щорите бяха спуснати. Бюрото му е подредено. Има и снимка на жена му. Майката на Майкъл. Погледна по-нататък и видя друг мъж — слаб, оплешивяващ.
— Съжалявам. Вие сте колегата на Майкъл.
— Маккарти.
— Запознахме се преди няколко дни.
Той кимна.
— Ема. — Майкъл докосна бузата й, за да я накара да погледне към него. — Разкажи ни какво се случи?
— Мислех, че си въобразявам.
— Какво?
— Че някой ме следи. Би ли ми подал водата?
— Разбира се. — Ръцете й трепереха. — Кой те е следил?
— Не знам. Преди да замина от Лондон, аз… може би съм си въобразявала.
— Кажи ми.
— Мислех, че някой ме следи. — Тя погледна към Маккарти, като очакваше да види в очите му съмнение или присмех. Но той просто седеше на бюрото на капитана и слушаше. — Почти бях сигурна. След толкова години с бодигардове просто си знаеш. Не мога да го обясня.
— Не е необходимо — каза Майкъл. — Продължавай. Погледна го и й се доплака, защото той настояваше. Никога не би могла да му обясни.
— В Ню Йорк някакъв тип наблюдаваше студиото. Бях сигурна, че татко е наел човек да ме охранява. Но когато го попитах и той отрече, аз реших, че съм се заблудила. Първата вечер, когато се върнах, една кола ме проследи от супермаркета до вкъщи.
— Не си ми казала.
— Щях, но… — Гласът й отново заглъхна. — Когато ти се върна, беше… толкова потиснат. А след това забравих. Не исках да си спомням. Полудявах. Започнах да мисля, че някой е бил в къщата, докато съм била навън, че телефонът се подслушва. — Тя затвори очи. — Типично параноично поведение.
— Не ставай глупава, Ема!
Тя леко се усмихна. Никога не я оставяше дълго да се измъчва.
— Не бих могла да докажа, че има нещо общо с тази вечер, но така го чувствам.
— Сега можеш ли да ни кажеш какво се случи? — Беше й дал време да се успокои.
— Да. — Тя пое дълбоко дъх и разказа всичко, което можеше да си спомни за инцидента на пътя. — Аз просто продължих да карам — завърши тя. — Не знам дали някой е ударен… в онази, другата кола. Не се и замислих за това. Само продължих да карам.
— Съвсем правилно. Прегледай колата — помоли то Маккарти. — Ема, успя ли да видиш шофьора?
— Не.
— Колата?
— Да. — Кимна спокойно. — Бях решила да я разгледам, да се опитам да запомня всякакви детайли и особености. Беше тъмна — синя или черна — не съм сигурна. Не разбирам много от марки и модели, но тази беше голяма. Може да е била… кадилак, струва ми се, или линкълн. Имаше табелка на Лос Анджелис „МБЕ“ — мисля, че това бяха буквите, но в мъглата не успях да различа цифрите.
— Свършила си страхотна работа. — Той я целуна. — Ще помоля да те закарат в болницата.
— Не се нуждая от болница.
Погали с пръст слепоочието й.
— Имаш огромна подутина на главата си.
Дори не я усещам. — Въпреки че сега я болеше и то доста, остана непреклонна. — Няма да отида, Майкъл. Достатъчно съм била по болници, ще ми стигне до кроя на живота.
— Добре. Ще намерим някой да те закара вкъщи и да стои при теб.
— Ти не можеш ли?
— Ще трябва да се заема с това — започна той, след това погледна към влизащия Маккарти.
— Трябва да сте първокласен шофьор, мис Макавой.
— Ема — поправи го тя. — Толкова съм се страхувала, че съм слаб шофьор.
— Майк, трябваш ми за момент.
— Няма да се бавя — каза на Ема и стана. Видя познатия израз на лицето на колегата си и затвори вратата след себе си. — Е?
— Просто не знам как, по дяволите, е успяла да се измъкне невредима от това. Колата изглежда, като че ли е спечелила трета награда на състезания за разрушаване на коли. — Неочаквано сложи ръка на рамото на Майкъл. Опасяваше се, че партньорът му не е съвсем подготвен да погледне колата. — Наредих на едно от момчетата да провери болниците, преди да прегледам колата. Току-що е постъпило съобщение: катастрофирала е кола горе по хълмовете. Човекът е изхвърлен от съвсем нов кадилак. Блекпуул — каза и видя как очите на Майкъл се присвиха. — В кома е.