Майкъл разби вратата. Викаше, но двамата, вкопчили се в борба на живот и смърт, не го чуха. Видя, че Пит посяга към пистолета си и побърза да стреля.
Притисната до парапета, Ема не можеше да диша. Усети, че всеки момент ще полети надолу. Замаяна, видя лицето на Пит под себе си с широко отворени от ужас очи. Пръстите му изпуснаха китката й. След това той падаше, падаше… От набраната инерция тя продължи бавно да се плъзга след него.
Някакви ръце я теглеха назад, издърпваха я от парапета. Отново усети пода под краката си, нечии ръце я държаха здраво. Дочу, че някой много пъти повтори името й.
— Майкъл. — Спокойно отпусна глава на рамото му. — Майкъл, не си отивай.
— Няма.
— Спомних си. — И тогава започна да плаче. — Татко. Аз си спомних. — Протегна ръцете си към него.
Ема гледаше пламъците на огъня, който Стиви беше запалил в камината. Той стоеше пред нея с ръце в джобовете, без да говори. Всички се бяха върнали с нея вкъщи — баща й, П.М. и семейството му, Джоно.
Мълчаха. Имаше въпроси, които завинаги ще останат без отговор, грешки, които никога няма да бъдат поправени. Съжаления, които никога няма напълно да изчезнат.
Но те оцеляха, помисли си Ема. Шансовете не бяха на тяхна страна — и поотделно, и като група — но оцеляха. Дори излязоха победители.
Стана и излезе на терасата, където стоеше Брайън, Ще страда, помисли си Ема. В природата му е да разтвори сърцето си за мъките — своите и на света, и да ги оплаква. И след това те се превръщат в музика. Приближи се към него и сложи глава на рамото му.
— Той беше един от нас — каза баща й след малко. — Беше с нас от самото начало.
— Знам.
— Когато го видях с ръце върху теб, аз самият исках да го убия. А сега… — Загледа се в отражението на луната върху водата. — Трудно ми е да повярвам, че всичко това се случи. Защо? — Той се обърна и я прегърна. — За Бога, защо го е направил?
Притисна се силно към него, заслушана в прибоя. Как да му обясни? Ако узнае истината, никога няма дори да помисли за музика.
— Не знам. Може цял живот да се питаме, но от това нищо няма да се промени. — Тя се отдръпна. — Татко. Трябва да продължим въпреки всичко. Не да забравим.
— Ново начало?
— Господи, не. — Усмихна се. — Не бих искала да започвам отново. Не, за нищо на света. Най-после знам къде съм и накъде искам да вървя. Няма от какво да се страхувам. Няма да се питам. Мога да спра да се самообвинявам, защото този път не избягах.
— Никога не сме те обвинявали, Ема.
— Никой от нас не е виновен. Влез вътре. — Поведе го към светлината и топлината. Приближи се към телевизора в настъпилата тишина и го включи. — Искам да чуя как съобщават името ти.
Докато гледаше към екрана, П.М. докосна ръката й.
— Ема. — Не можа да каже нищо повече, само вдигна ръката й и я притисна до бузата си.
— Ето ни и нас, момчета. — Джоно постави ръка на рамото на Брайън, когато започнаха да обявяват номинациите за песен на годината.
Ема задържа дъха си, след това издиша дълбоко и избухна в смях, когато чу: „Брайън Макавой и Джоно Донован“.
— Толкова се радвам. — Прегърна и двамата. — Колко бих искала аз да ви ги връча.
— Следващата година — каза Джоно, като я целуна бързо и звучно.
— Това е обещание. Важно обещание — каза тя, стискайки ръката на баща си. — Нека това, което се случи, да не развали вашите отношения, нито моите.
— Не. — Брайън се отпусна и когато се усмихна, Ема видя, че в очите му има радост. Той прегърна Джоно. — Не е лошо за двама застаряващи рок музиканти.
— Внимавай с епитетите, Бри. — Джоно смигна на Ема. — Джагър е по-стар. — На вратата се почука. — Ах, посещението на сивоокия безумно влюбен полицай.
— Млъкни, Джоно — каза Ема весело и изтича да отвори, а Конрой я следваше по петите. — Майкъл.
— Съжалявам, че се забавих толкова. — Хвана кучето за нашийника. — Добре ли си?
— Разбира се. — Тя се наведе и поглади Конрой между ушите. — Тъкмо ги поздравявахме. Татко и Джоно спечелиха наградата „Песен на годината“.
— Ние тъкмо си тръгвахме. — Бев вече вземаше мантото си. Ако въобще бе виждала мъж, който иска да остане насаме с жена — това беше Майкъл. — Има чай в кухнята — добави тя и хвърли предупредителен поглед на останалите. Преди Ема да успее да каже каквото и да било, тя я притисна силно към себе си. — Времето е твърде кратко, за да се пропилява — прошепна й тя. — Майкъл — прегърна и него. — Благодаря ти — каза му тихо. И отдръпвайки се, се засмя. — Добре дошъл при нас.
Те си тръгнаха един по един, а Конрой с безразличие подуши наоколо и накрая заспа в ъгъла.
— Страхотна група са — заяви Майкъл, когато накрая вратата се затвори. — Не се шегувам.