Чакаха дълго, но Ема стоеше търпеливо. Бев здраво я държеше за ръка и тя спокойно оглеждаше всички хора — плешиви глави, широкополи шапки, редки брадички. Когато вратът я заболя, тя се загледа в обувките, сандалите, белоснежни кецове и черни лачени обувки. Някои от чакащите влачеха краката си, други потропваха, трети пристъпяха от крак на крак, но почти никой не стоеше спокойно.
Когато и това й омръзна, Ема просто се заслуша в гласовете. Група момичета наблизо спореха. Прииска й се да е голяма като тях.
— Стиви Нимънс е върховен — настояваше едно от момичетата, — с големите си кафяви очи и тънките мустаци.
— Брайън Макавой — възрази й друга. — Той наистина е невероятен. — Като доказателство тя измъкна снимка, изрязана от списание. Момичетата я разглеждаха и въздишаха. — Щом го погледна, направо умирам.
Шумните им коментари предизвикаха гневни погледи. Очарована и объркана, Ема погледна към Бев.
— Момичетата говорят за татко.
— Шшт. — На Бев също й беше забавно и си помисли, че ще разкаже историята на Брайън. Същевременно не забравяше защо носи перука и тъмни очила. — Разбрах, но не трябва да ни разпознаят.
— Защо?
— После ще ти обясня — отвърна тя успокоена, когато дойде техният ред за асансьора.
Ема отвори широко очи, ушите й заглъхнаха, както ставаше в самолета. Ужаси се, че отново ще повръща. Прехапа устни, затвори очи и отчаяно поиска да е с баща си.
Да не беше идвала. Поне Чарли да беше с нея. Започна горещо да се моли, толкова, колкото можеше едно тригодишно дете, да опази поне блестящите нови обувки.
Вратите на асансьора се отвориха и неприятното чувство за люлеене спря. Всички се смееха, говореха и бързаха да излязат. Ема се притискаше плътно до Бев и продължаваше да се бори с гаденето.
Пред тях имаше щанд за сувенири и големи, големи прозорци, откъдето се виждаха небето и група сгради — Манхатън. Смаяна, тя замръзна на място, докато хората се тълпяха около тях. Неразположението й мина като по чудо.
— Ето нещо, което трябва да се види, нали, Ема?
— Това светът ли е?
Въпреки че беше впечатлена не по-малко от нея, тя се засмя.
— Не. Само частица от него. Хайде да излезем.
Вятърът се нахвърли върху тях. Полата на Ема се вдигна високо, а тя се олюля назад. Беше по-скоро възбудена, отколкото уплашена. Бев я повлече, като се смееше.
— Ние сме на върха на света.
Когато погледна през високата стена, тя почувства, че стомахът й се свива. Под тях кръстовищата образуваха каньони между сградите, а миниатюрните коли и автобуси изглеждаха като играчки. Всичко се виждаше ясно и точно.
Бев пусна монета в автомата и Ема погледна през телескопа, но бързо разбра, че предпочита собствените си очи.
— Можем ли да живеем тук?
Бев повъртя телескопа, докато го фокусира върху Статуята на свободата.
— Тук, в Ню Йорк?
— Тук на върха.
— Никой не живее тук.
— Защо?
— Защото е туристическа забележителност — отвърна тя разсеяно. — И едно от чудесата на света. Човек не може да живее в чудо.
Но детето погледна навън през високата стена и си помисли, че би могло.
Телевизионното студио не впечатли Ема. Не беше нито толкова хубаво, нито толкова голямо, колкото изглеждаше на екрана. Хората бяха съвсем обикновени. Все пак камерите й харесаха. Бяха големи, а и хората зад тях бяха важни. Запита се дали гледането през камерата прилича на онова през телескопа на Емпайър Стейт Билдинг.
Преди да успее да попита Бев, един мъж заговори високо с най-странния американски акцент, който беше слушала. Тя не разбираше половината от това, което той казваше, но различи „Девъстейшън“. Изведнъж се разнесоха неистови викове.
Ема престана да се крие зад полата на Бев и се наведе напред. Въпреки че не можеше да разбере крясъците, схвана, че шумът е одобрителен. Тя се засмя, въпреки че и ръката на Бев леко трепереше в нейната.
Хареса как баща й се движи по сцената, бързо и уверено. Силният му и ясен глас се сля най-напред с гласа на Джоно, а след това пя и със Стиви. Под ярките светлини косата му сияеше като златна. Всичко беше като във вълшебна приказка.
Тази картина щеше да остане завинаги запечатана в паметта и сърцето й — музиката и четиримата млади мъже, изправени на сцената, облени от светлина.
На три хиляди мили от тях Джейн седеше в новия си апартамент. Пред нея на масата имаше половинлитрова бутилка „Джилби“3 и доза метедрин4. Горяха десетина свещи. Използваше ги, както и наркотиците, за да повиши настроението си. Звънкият тенор на Брайън се лееше от стерео грамофона.