— Не може да бъде!
— А на вид е нищо и никакво човече.
— Аха. И се бъхти в скапана кантора над някоя бензиностанция.
— Скъпи, ти си отвратителен!
Пристигна Тино с обемиста четвъртита чаша на тънко столче. Внимателно я вдигна от подноса и я постави върху салфетка до лакътя ми. Погледна към чашата на Линда, видя, че е пълна, и мълчаливо се отдалечи.
— С какво се занимава Клейтън Блакстоун? — продължих да разпитвам.
— Просто е богат. Не е ли достатъчно?
— Като баща ти значи.
Тя се усмихна сияйно. Отпих от гимлета. Чист и студен, той се плъзна като свеж дъждец по опърлената пустиня на моите вътрешности.
— Трудно ще натрупаш такива пари, без да си оцапаш ръцете.
— Татко не е казвал такова нещо.
— Не се и съмнявам.
— Защо говориш така? И какво си търсил при Мъфи Блакстоун?
— Не Блакстоун, а Валънтайн.
— Добре де, Мъфи Валънтайн.
Отпих още една глътка. Водата в басейна до мен искреше синя и неподвижна.
— Мъжът й овътрил Липи със сто бона.
— В какъв смисъл?
— Липи приел от него разписка. Госпожа Валънтайн винаги досега е разчиствала сметките на мъжа си, но този път не ще. Твърди, че му било крайно време да порасне и сам да започне да си оправя борчовете.
— Правилно е решила. Какво ли се е намъчила с него.
— Останах с впечатление, че тя е мъчението.
— Може да си прав. — За миг между веждите на Линда се появиха красиви бръчици. Наведох се и ги целунах. — Толкова време беше стара мома, вярна на баща си… А и доста си пийва.
— Така или иначе работодателят на Липи е крайно недоволен, че са го минали със сто хилядарки, и е дал на моя човек един месец срок. Само че Липи няма представа къде да го търси този Валънтайн. Госпожата твърди, че правел рекламни снимки на някакъв филм. Липи го е страх да не би неговият шеф да изпрати двама юнаци да пообщуват с него. Затова ме нае — да открия Лес и да го склоня да си върне борча.
— Е, ако някой може да свърши тази работа, това си ти. Помня как ме нави за нула време да остана без дреха на гърба.
— Доколкото си спомням, ти не ме изчака уста да отворя. — Загледах се в басейна. — Правила ли си го…
— В басейн? Как не те е срам, скъпи. Ами Тино?
— Хич не ме интересува какво е правил Тино в басейн.
Двамата отпихме по глътка. Вечерната прохлада вече се усещаше, а пустинните звуци заглъхваха. Заслушах се за миг, загледан в извивката на стъпалото й. Линда също мълчеше.
— Интересна работа — продължих след малко. — Шефът, на Липи, дето се кани да му види сметката, също се казва Блакстоун.
— Клейтън Блакстоун?
— Не знам. Трябва да е друг Блакстоун.
— Сто на сто.
Тино донесе още две чаши, прибра празните и изчезна все тъй безмълвно. Това момче сякаш не съществуваше — освен когато ни прислужваше. Високо в небето бавно кръжеше прериен ястреб, оставяше да го носи вятърът, без да помръдва разперените си криле.
— Защо ти е, мили? Защо ти е този Липшулц?
— Такъв ми е занаятът.
— Макар да не се нуждаеш от тези пари?
Въздъхнах.
— Ти нямаш нужда от пари. Аз имам. Нищо не съм спестил.
— И все пак човек като него…
— С професия като моята е голяма рядкост да попадна на благовъзпитани люде от висшите класи, които да имат изискани обноски и да живеят в безопасни квартали. За мен клиент като Липшулц е над средното равнище.
— Тогава защо не си смениш професията?
— Защото ми харесва.
— Сигурна съм, че татко би могъл…
— И аз съм сигурен — прекъснах я. — Ще се издокарам в сив костюм от фина вълна и ще се превърна в зетя на началника, само дето съм малко стар за тази работа. — Тя извърна очи. — Нека се разберем, госпожо Марлоу. Аз съм един дървеняк. Бива ме да стрелям, да държа на думата си, да се завирам из тъмни тесни дупки. Затуй това и правя. Намирам си работа, която да подхожда на моите способности и природа. Мани Липшулц има неприятности, може да си плати, а и не иска от мен нещо незаконно или дори неетично. Загазил е, трябва му помощ, на мен пък ми трябват пари, и това ни събра. Ще предпочетеш ли да работя за госпожа Валънтайн, за да може мъжът й да се измъкне сух от водата?
— Ще предпочета да сложим точка на този разговор, да се приберем вътре, да вечеряме, да се оттеглим в покоите си и…
Тя сви рамене по начин, който в никой случай не означаваше: „Знам ли?“
— Много искате, госпожо Марлоу.
— Такава съм си.
Влязохме в къщата, като зарязахме чашите. Какво пък! Тино ще има грижата за тях. Иначе ще вземе да скучае.
ОСМА ГЛАВА
В телефонния указател на Лос Анжелос имаше петдесет и пет Валънтайновци. Сред тях имаше един Лестър и един Лесли. Лестър живееше в Енсино и беше голям началник в телефонната компания. Лесли продаваше цветя на Хоуп Стрийт. Обадих се в „Справки“. Нямаха регистриран друг Лес Валънтайн.