В Лос Анжелос вече не разполагах с кантора. Налагаше се да звъня от улична кабина, при кръстовището на Кауенга и Холивуд, точно срещу старата ми служба. Обадих се в една агенция за фотомодели и в търговската палата на Сан Бенедикт. И от двете места ми отговориха учтиво, което е много за Лос Анжелос.
Беше януари и доста хладно за Южна Калифорния. Върховете на Сан Габриел в срещуположния край на долината имаха снежни шапки. В Холивуд народът се преструваше, че навън е зима, и се разхождаше с кожени палта по булеварда. Продуцентите, запътили се да обядват при Мусо или Франк, се бяха издокарали с пуловери на ромбоидни шарки под спортните вълнени сака. Аз самият бях избръснат, ухаещ на одеколон и за първи път в града от цял месец.
Подкарах олдсмобила на юг по Сънсет и завих след първата пряка на запад.
Агенцията за фотомодели „Тритон“ се помещаваше във вътрешен двор встрани от булевард „Уестуд“, на север от Олимпик. Центърът на двора беше посипан с бял чакъл, а червени летви го разделяха на квадрати. Във всеки квадрат имаше засадена по една малка палма. Търговският комплекс се състоеше от десетина магазинчета за редки книги, за мексикански бижута, за кожени изделия, имаше и адвокатска кантора. Входовете им бяха със сенници и аз минах под тях, за да стигна до „Тритон“. Дръпнах пиринченото звънче и отворих. Разкошна приемна, цялата в сребрист мокет. Стените и тавана — боядисани в сребро, бюрото на рецепцията — от сребриста пластмаса, зад бюрото — дългобедра блондинка с безупречни копринени чорапи и алена рокля от рехава трикотажна материя. При влизането ми нанасяше на устните си свеж пласт ярко червило. Продължи старателно заниманието си, докато аз чаках търпеливо.
— Яху хип-хип уха-уха — не издържах накрая.
Тя привърши без да се притесни, затвори пудриерата и ме погледна.
— Кажи, каубой.
— Много съм кибритлия.
— Браво.
— Освен това съм женен.
— Браво.
— Казвам се Марлоу. Обадих се във връзка с един от моделите ви — Сондра Лий.
— А, да — детектива. — И ме заоглежда като риба червея. — Ставаш за детективска работа — я какви широки плещи.
— Бихте ли ми казали как да се свържа с госпожица Лий?
— Разбира се. Вече й се обадих. Каза, че ще те чака — Подаде ми листче с адрес. — Близо е до Бевърли Глен, почти на върха. — Благодарих и се запътих към вратата. — А ако речеш да се разведеш…
Обърнах се, застрелях я с палец и показалец, и излязох.
Минах по булевард „Уилшайър“ и оттам взех отбивката за Бевърли Глен. На север от Сънсет улицата се заизкачва стръмно нагоре. Зеленината я притискаше отвсякъде, а хълмовете се извисяваха от двете, й страни в очакване на първия порой, който да свлече надолу сградите, яхнали нейните хълбоци. Къщата на Сондра Лий трябваше да е от първите. Задната й част почиваше върху две петметрови стоманени подпори на бетонна основа, опряна в хълма. Алеята за коли извиваше отзад и стигаше до входа, като образуваше кръг. Двор нямаше, но пространството отпред бе изпълнено с нацъфтели храсталаци, а танците на колибрите изписваха спирали над тях. Спрях пред вратата.
Отвори ми мексиканка. Госпожица Лий била в солариума. Последвах я през претенциозното бунгало до стъклената пристройка, опряна във фасадната стена. В срещуположния край имаше врата към басейна, сега затворена за пронизващия студ на холивудската зима. Госпожица Лий се беше изтегнала върху кушетка, тапицирана с кожа, много подходяща за припаднали дами. Беше облечена в прескромни черни бикини и събираше тен от лъчите на струящото през стъкления покрив следобедно слънце. В дъното на солариума имаше бар и няколко градински стола с брезентови седалки.
Жената на кушетката се беше появявала тъй често по кориците на списанията, че имах чувството, че я познавам. Косата й — абаносовочерна, очите — също, а кожата — бледа дори под слънчевия загар. Като я погледне човек, иде му да се стопи навеки в една нейна въздишка.
— Госпожице Лий, аз съм Филип Марлоу.
— Да, разбира се, господин Марлоу. Очаквах ви. Ще пиете ли нещо?
Казах, че ще пия. Тя се усмихна морно и кимна към бара.
— Обслужете се, а аз ще се попека още петнайсетина минути.
Провлачваше думите, от което говорът й ставаше бавен и се налагаше внимателно да се вслушвам. Налях си шотландско уиски, добавих лед от сребърната кофичка и чашата се изпоти веднага от топлината на стаята. Седнах с питието на един от брезентовите столове, така че тя да ме вижда. Опитвах се да не я зяпам прекалено облещено.