— Видях вчера снимката ви в хола на един фотограф, вие сте му позирали.
— Така ли? Как се казва?
— Валънтайн, Лес Валънтайн.
Тя се пресегна към масичката до кушетката и сръбна юнашки от полуизпразнената чаша. Течността вътре беше прозрачна и безцветна, но надали беше вода.
— Валънтайн — повтори. — Как му беше първото име?
— Лес. Така е подписал снимката, със златни букви в долния десен ъгъл.
— Лес… — Поклати бавно глава и пак отпи. — Не познавам никакъв Лес.
— Толкова често ви фотографират, че едва ли смогвате да ги запомните всички.
Тя отново поклати глава и зарови нос в чашата. Когато го подаде, за да си поеме въздух, заяви:
— Не. На много малко хора разрешавам да ме снимат. Изключено е някой да стори това без мое знание.
Смени леко позата си, сякаш следеше бавното движение на слънчевия заник, а почти неподвижното й тяло попиваше като възхитителен гущер всеки лъч, до който можеше да се добере. Изпразни чашата и ми я подаде.
— Бъдете добър. — Отидох при бара. Кристалното шише, най-вдясно.
Свалих запушалката и напълних чашата почти догоре. Докато сипвах, дискретно подуших. Водка. Как няма да говори бавно. Отново запуших шишето и й подадох напитката.
— Защо тогава този Лес Валънтайн има ваша снимка, на която се е подписал?
— Защото му се иска хората да мислят, че ме е фотографирал, което не е вярно.
— И защото сте знаменитост.
Тя вече беше напреднала с новото попълнение в чашата.
— Естествено. Така си придава важност. Но ако беше важен човек, щях да го познавам.
— А той — вас.
Тя ми се усмихна, сякаш само ние знаехме тайната на вечното здраве.
— Сигурно си много мускулест.
— Не повече от Бронко Нагурски.
— Мислиш ли, че съм красива?
Кимнах. Тя отпи, остави чашата и ми се усмихна.
— И ти си красив. Само че още нищо не си видял.
И като се изви внезапно, пресегна се изотзад, разкопча презрамката на сутиена, преобърна се, изви снага и със същата светкавична грация се изхлузи от долнището на бикините. След което се облегна на кушетката и ми се усмихна, бледо-загоряла и гола като саламандър.
— Боже мой! — казах аз.
Тя протегна ръце към мен, като продължи да се усмихва.
— Не стана ли дума за госпожа Марлоу? — попитах.
Усмивката й грейна още повече.
— Какво от това? — сви рамене. — И аз съм омъжена.
И отново ме призова.
Извадих една цигара, пъхнах я в устата си и я оставих да виси незапалена.
— Вижте, госпожо Лий…
— Госпожа Рикардо. Лий е моминското ми име. Така че съм или госпожица Лий, или госпожа Рикардо. Но не и госпожа Лий.
— Добре. Вие сте много хубава, а аз съм си мъж и като ви гледам да се излежавате както ви е майка родила, налице е обичайното въздействие. Само че, първо, съм свикнал да прекарвам повече време с една жена и да я опозная, преди да спя с нея, и второ, понеже съм женен, спя само със собствената си жена. — Извадих от устата си незапалената цигара и я завъртях между пръстите. И двамата не откъсвахме очи от нея. — Което върша твърде често — добавих скромно.
На масичката до кушетката имаше валчеста запалка от сребро и свинска кожа. Пресегнах се към нея, върнах цигарата в устата си и я запалих. Когато вдигнах очи, на прага беше застанал висок мъж с едър нос. Бавно издишах пушека.
— Какво по дяволите…? — попита високият.
Имаше мощни рамене, зализана назад черна коса и жестоки тъмни очи, проблясващи от двете страни на сатърестия нос.
— Томи — издума Сондра Лий без дори да погледне към него. Отпи изискано от водката. — Господин Марлоу тъкмо се любуваше на красотата ми.
— Виждам — каза Томи.
— Господин Марлоу, това е моят съпруг, Томи Рикардо.
Кимнах възпитано.
— Хайде, приятелче, веднага да ти видя гърба — нареди Рикардо.
Сондра се изкикоти и се размърда.
— За бога, Сони, покрий се с нещо — сопна се мъжът й, сетне пак се зае с мен. Аз продължавах да седя, задълбочен в цигарата. — Няма да повтарям — изчезвай!
— Добре де, разбрах колко си бодлив — като торба с кабари. Жена ти често ли ги върши тези?
— Нали я виждаш, че кърка. Как няма да е често. Хайде, да те няма.
Направи две крачки към мен и извади дясната си ръка от джоба на карираното спортно сако. Блесна месингов бокс.
— Този пръстен означава ли, че сме сгодени? — попитах.
Рикардо направи още една крачка, а аз скочих тъкмо на време, за да отклоня брадата си от просветналия край нея бокс. Мушнах се под протегнатата му дясна ръка, пъхнах моята лява под неговата и го черпих цял нелсон със задръжка.
— Името ми е Марлоу — представих се аз. — Частен детектив съм и дойдох да задам на жена ти няколко въпроса от съвсем различно естество.