— Кой ви е началникът? — попитах.
— Ама че въпрос. Ти от студията ли си?
— Не, търся един човек. Кой отговаря за личния състав?
Събеседникът ми сви рамене.
— Джо Кинг е продуцент на филма.
— Къде да го намеря?
— Последно го видях при оператора. — Понеже и в двете ръце държеше по една картонена чаша кафе, тръсна шкембе по посока на камерите. — Ей там, където са прожекторите.
Тръгнах накъдето ми каза и се запровирах през омотани кабели и стърчащи генератори. Екипът явно беше пристигнал още с росата, защото пръстта беше окаляна, тревата — стрита в калта от апаратурата и хората, които я бяха инсталирали. Филмите оставят мръсотия и бъркотия дори преди да са започнали да ги снимат.
Няколко души се бяха скупчили зад камерите, а главният оператор оправяше нещо по прожекторите.
— Кой от вас е Джо Кинг?
Към мен се обърна висок млад мъж. Гъвкав, с подвижни стави, излъчващ невероятна вродена невъзмутимост. Имаше очила с кокалени рамки, а ръкавите на бялата му официална риза бяха навити над лактите.
— Аз съм Джо.
Показах му фотокопие на калифорнийското си разершително, скътано зад целофановата преграда на портфейла ми.
— Казвам се Марлоу. Търся един фотограф — Лес Валънтайн.
Кинг внимателно огледа разрешителното, сетне вдигна очи към мен — дружелюбно, сякаш сме на излет.
— Нищо не ми говори това име.
— Казаха ми, че прави рекламните снимки.
Той поклати глава.
— Не, имаме си щатен фотограф от студията. Гъс Джонсон. Не познавам никакъв Лес Вал… как беше…?
— Щяхте ли да знаете със сигурност, ако работеше тук?
— Разбира се.
— Благодаря.
— Защо не поостанете да видите как снимаме. Звездата ни е Елейна Сейнт Сиър.
— Имам снимка на Теда Бара3 в колата. Ще си я гледам на връщане.
Кинг сви рамене и пак се обърна към камерата, а аз тръгнах към колата.
Докато карах край брега, мислех за няколко неща. Първото и най-важно Лес Валънтайн не бе това, за което го представяше жена му. Или за което той се представяше. Нямаше ателие в Лос Анжелос. Не беше фотографирал Сондра Лий. Не правеше снимки в Сан Бенедикт. След два дни по следите му знаех за него по-малко, отколкото в началото.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Цяла седмица вече наблюдавах къщата на Мъфи Валънтайн. Седях в колата с пуснато климатично устройство и мотор на ниски обороти, което наслагваше въглерод по цилиндрите. Всяка заран Мъфи се появяваше по лек шлифер върху виолетово трико и се отправяше към спортния клуб. Две минути след нея излизаше прислужникът японец с два джавкащи пудела, изопнали каишките, завиваше по алеята и се изгубваше зад ъгъла. И всяка сутрин ги прибираше пет минути след завръщането на Мъфи от нейните физкултурни занимания.
След три подобни дни го последвах зад завоя и го зърнах да изчезва зад вратата на съседната къща със все пуделите. Остана там точно четирийсет и пет минути, а на излизане зърнах японка с униформа на камериерка да затваря след него. Подир двайсетина минути се зададе сребрист мерцедес, от който слезе изрусена до бяло жена с розово трико и се прибра в къщата. Диамантите й проблясваха дори от разстоянието, което ни делеше.
Размислих старателно и в понеделник, докато двете съседки спортуваха, а прислужникът и сънародничката му играеха на японско цуни-гуни, аз реших да преслушам къщата на Мъфи.
Бях забучил молив зад ухото и държах жълт тефтер, защипан за специална шперплатова поставка, купени в центъра на Спрингс. Това обикновено е достатъчно, за да проникнеш и в спалнята на президента без да събудиш подозрения, а аз носех и рулетка, провесена от колана. С рулетка и тефтер можеш да влезеш в спалнята на президента, докато той и президентшата са вкопчени в плътска прегръдка. Паркирах пред къщата, пъргаво доближих входната врата и я измерих с рулетката, докато оглеждах какъв тип е ключалката. Позната фирма. Измъкнах колекцията си шперцове, насъбрана през годините, и сполучих от втори опит. Прибрах ключовете, огледах пантите и ключалката, повторно измерих вратата, което си беше чисто изфукване, и чак тогава влязох. Отвътре мито звук. Ако имаше алармена инсталация, тя беше беззвучна. Ако пък цъфнеше полицията… щях да му мисля тогава. От Лос Анжелос ме делеше цяла пустиня, а още нямах основания да се боя от пазителите на закона в Пудъл Спрингс. Хвърлих едно око на часовника. Разполагах с около петдесет минути.
Гостната не разкри нищо повече от това, което вече знаех, столовата си беше просто столова. И в двете стаи нямаше къде да се скрият улики. Тръгнах по дългия заден коридор и се добрах до спалнята. Разбрах, че е семейната спалня, по мъжките костюми в гардероба, но иначе всичко друго беше само нейно. Огромно легло с балдахин, дебел пухен розов юрган и поне двайсет и пет възглавници в розово и бялб. Дълга тоалетна масичка покрай стената успоредно на леглото. Беше от светло, небоядисано дърво, само лакирано. Шишенца с парфюми, червила, ружове, туш за мигли, сенки за очи, крем против бръчки, крем за ръце и поне трийсетина други мазила, които нямах представа за какво са, но бях виждал същите в банята на Линда. Пердетата бяха бели, от двете страни на огромния скрин имаше вградени гардероби с розови врати, боядисани с нещо като вар, което им придаваше старинен вид. Нощни шкафчета до леглото, върху тях огромни лампи от кована мед с розови абажури. Нощните шкафчета бяха без чекмеджета.